- Къде отиваш? – гласът беше просто ехо в притихналата стая. Светлината беше изтощена.. кой успя да похаби толкова рано слънчевите лъчи?
Той закопча последното копче на ризата си и погледна разплаканите й очи.
- Изобщо не трябваше да бъда тук..
..
Събуждане.
А светлината е напълно.. заслепяваща.

„Кой си ти?”
Това се питам всяка сутрин, докато мия зъбите си и мислите ми са едновременно разпилени и събрани. Тогава мисля и за момичето от сънищата си.. тя има моето лице, моите очи, но не е.. мен. А ти си чужд.. непознат. Някак никога не си на мястото си.. ти вечно си тръгваш, а всъщност никога не си идвал. А аз плача.. на тайно, скрито място очите ми отново са влажни. И се питам.. обичам ли те в сънищата си? Познавам ли те..
Обичаш ли вятъра, дъха на стари книги.. забелязвал ли си колко са перфектни току що наострените моливи?
Какво виждаш, когато погледнеш към небето?
Защо не си тръгнал, след като съм те прогонила?

Закуска.. без портокалов сок, благодаря!
Ръката ми чертае пътища върху жълтеникавата хартия.. а аз всъщност не мисля за теб. Ти идваш единствено в съня ми.. тогава ти разказвам колко съм объркана, тогава държа ръката ти и се чувствам някак.. на топло. Но дори тогава, ти си непознат! Аз те обиквам единствено в сънищата..

Училищен коридор.. отвсякъде долитат смях, прегръдки, думи, тиха обич..
Ти си там.. и си безумно далече от мен и мислите ми.. а те са се вкопчили в нещо, което намирам за объркано в живота си. А вероятно аз съм чужда..

И отново.. кой си ти? Защо идваш неканен в сънищата ми и обвиняваш мен, защото плача?
Аз всъщност.. може би те познавах. Но това беше отдавна.. беше вчера. Днес си друг, нов, различен.. и аз не мога да те оприлича с нито един герой от книга..
Просто.. върви си. Аз се уморих да не разбираш, че съм дошла.
„Вземи половината от мен и
си отивай..”

Аз съм един от хората, които не знаят много за себе си.. не съм сигурна какво търся, накъде съм тръгнала, какво искам.. понякога дори не знам коя съм и защо постъпвам по определен начин..
Аз съм човекът, който вечно търси отговори на въпросите, които никак не са жизнено важни.. но аз съм почувствала нещо, което иска тези отговори.
Аз все още нямам път.. нямам дори карта, тефтер и пътническа шапка.. никъде не откривам и една от огромните раници, в които човек може да побере нужното и ненужното, но обичано.. от чорапи до книги и фотоапарат.
Аз съм от хората, дето искат да запазват откраднати спомени и да вдъхват мириса на нещата.. хора, които имат нужда да почувстват нещата, за да им помогнат да се случат..
Аз съм безумно млада и неопределена като личност.. и понякога, когато съм твърде наивна или много цинична, се плаша.. аз понякога плаша, защото съм толкова ядосана, че няма как да се измъкна по друг начин.. понякога крясъците не помагат.. Вярвам, че прошепнатите думи оставят най-дълбоките отпечатъци в съзнанието.
Аз.. аз съм вървяла единствено по пътя на детските си мечти и цели.. път, който извървях до край.. път, по който пораснах и се превърнах в едно младо човече.. достатъчно голямо, за да има смелост да мисли за сериозните неща в бъдещия му живот.. и достатъчно младо, за да се страхува от неизвестното, новото. Признавам, ужасно се страхувам от непознатото.. страхувам се и от самотата.. а всъщност знаете ли колко пъти бягах в самотата през изминалите няколко месеца?.. и това беше някаква малка, нищожна, символична, мимолетна, моя самота.. но все пак някаква самота..
Тишината е друго.. от тишината не се страхувам. Тишината дава крила на мисълта.. преди да доведе самотата.. може би съм способна да се страхувам от всичко.
Не знам дали това ме прави разумна, умна или жалка.. мислете каквото искате, аз знам коя съм днес.. но съвсем, съвсем не зная коя ще бъде утре.
Вървях и по пътя на една любов.. вървях с ожулени колене, уморени очи и ум и ужасно уморено и наранено сърце. И всички пукнатини върху този път крещяха думите, за които бях глуха и показваха онова, за което бях сляпа.. а сега накъде?
Този път беше отрупан със знаци.. безумни и противоречиви знаци! А някой беше казал, че любовта е розова.. прекрасен лъжец! Радвам се, че не е прав.. розово е твърде.. приказен цвят. Моята любов беше хиляди пъти цветна.. вече не помня кога се случи, но една сутрин портокаловият вкус на дните ми беше изчезнал. Любовта беше сива.. и тогава видях единствения еднозначен и еднопосочен знак: Край!
Сивото притъпено примирение на края.. прекрасно!
Моят път е път, по който вървя с хората, които обичам! Пътят, върху който малкия ми брат изведнъж стана по-голям от мен.. онзи върху който майка ми слуша всичките ми истории, а баща ми се заканва на някое момче.. пътят, върху който вечер говоря с баба пред камината в кухнята й или стоя с часове на терасата, държейки телефонната слушалка, докато разказвам поредния си юношески ден на леля.. Моят път е онзи, върху който стискам ръката на най-добрата си приятелка която съвпада с всяка извивка на моята. Обожавам, когато някой я нарече моя сестра и обичам да усещам, че мога да и вярвам. Знаете ли колко отдавна изпитвам това?.. Всяка минута от последните седем години. Аз съм най-големият късметлия, който познавате!
Трябва да спомена още един човек, който е изключително важен.. защото той ме спасява, когато не знам какво точно се случва с мен.. Благодаря на по-големия си небиологичен брат, който всъщност е най-перфектния вуйчо, който един седемнадесетгодишен младеж може да бъде!
Моят път е там, където съм щастлива, влюбена, обичаща и обичана.
Моят път не е определен и няма нищо общо с граници, континенти.. изобщо не се интересувам от това. Аз съм човекът, който обожава Into the wild, заради свободата в мисълта на целия филм. Аз все още не съм пътник..
Аз съм просто поредното неопределено шестнадесетгодишно момиче.. Коя съм аз ли?.. наистина не ми се говори за това!

Знаеш ли, винаги съм обичала есента.. винаги е имало вълшебство! В дъха й на топло кафе и хубави книги, в звука, в промяната.. ако искаш кажи, че е клише, но аз се уморих да се тревожа за мислите на другите.
Винаги търсим вдъхновение.. то е като онова чувство на много какаова коледна сутрин. И го търсим навсякъде.. в купчината стари снимки, в музиката, книгите, миришещи на индийско орехче <33, пламъчето на малка свещ, наместена в керамично слонче или стихосбирка, подвързана с мека хартия.. във всичко, което може да запази мириса на нещата.
И после.. свещта угасва и песента, изпята далече от тук шепти, че вдъхновението е изчерпано..
Тогава обикновено се обръщам към някоя забравена любов.. или поне бих го направила. Вярваш или не, аз съм сигурна, че за една любов могат да се изпишат хиляда страници.. от трепета в началото до сивото притъпено примирение накрая.
Понякога ми се иска да бях по-възрастна.. защото понякога искам да мога да излея всяка мисъл на късче хартия. Искам да имам своята малка философия за света, за всичко около мен.
Може би понякога несъзнателно търсим любовта.. онази, книжната. Но винаги я търсим.. и я търсим навсякъде.
Може би едно примирение, заплетено твърде дълго в ежедневието ти, просто се превръща в съвсем ново чувство.. или е заместено.
Веднъж баба ми каза, че любовта е сладолед.. никога не искаш да му се види краят, но той непременно идва.
Ами ако сладоледът е бил толкова прекрасен, че когато е започнал да се разтопява, си престанал да ядеш, за да запазиш онова свежо чувство и вкуса на портокаловия следобед? И после, гледайки тъжната, недокосната от теб течност, разбираш, че си сбъркал, пропускайки всички не толкова хубави моменти, но все пак имащи същия вкус.. Би ли прибрал кофичката във фризера?
Какво мислиш за любовта? Какъв е мирисът, в който си я обгърнал? Смяташ ли, че именно тя е онова нещо, което кара хората да знаят с колко захар си пиеш кафето, или дали обичаш палачинки с мед?
Аз мисля, че е всички малки неща.. от любимата песен и най-удобните дънки до възможна алергия. Може би след като знаеш всичко това за някого и все още вярваш в него и в неговата любов, все пак има феи, които пазят по двама от нас.
Повярвай ми, Питър, аз съм тук и обещавам, ще те чакам!

Моя Дани,

прочетох последните публикации в блога ти и някак.. изпитвам онова чувство, че съм безумно далече.. отново.
Иска ми се да знам какво не е наред.. а знаеш ли, когато говорихме сутринта, струва ми се, ти се оплаквах от вятъра.
Знам, че нямам право да те моля за това, но.. не бъди самотна. Ох.. аз съм най-ужасната най-добра приятелка евър.. :s
Съжалявам, че не съм наоколо..
Ти н е с и н и ч и я ! Каквото и да тревожи, screw it. :-))
Обичам те много.. ^^

Твоя: Аз.

30.07.2010

Усещам огъня върху лицето си и си мисля..
Ако някога в живота си напиша нещо прекрасно, сега му е времето. Но, държейки химикала, допирайки писеца до страницата, аз всъщност осъзнавам, че не мога.. и че няма как да предизвикам това, защото.. защото това е нещо, което те връхлита и изпълва.. и е толкова силно, че ти си твърде малък, за да го побереш. Тогава ти.. просто показваш тази сила на света.
И изведнъж това си е твоята сила.. това е твоят начин да кажеш на света кой си, какво търсиш, за къде си се запътил и прочие.. и може би някой ден ще убедиш себе си, че от всички тези въпроси няма никаква полза..


31.07.2010

Всеки път, когато усетя, че всеки нов ден изтича през пръстите ми най-безвъзвратно, мъничко се натъжавам.. и всеки път глупаво забравям да си спомня, че все още има време.. все още е лято. (слънчица)

***

Искам също да се науча да не се страхувам от чувствата си. Да бъда един от онези хора, дето не се смущават от изпадане в глупави ситуации, които крещат: ти си човек.
Вярно е! Т и с и ч о в е к .
Ти чувстваш, ти постигаш, ти грешиш.. Ти си силен и слаб, не си смел, когато поживееш. Ти си глупав и умен. Ти си грешен..
И както казва Шарлот Бронте: К а к в о о т т о в а ?

Веднъж в кафяв тефтер написах: Мисля, че изписаните до тук неумели, неопитни редове от твърде младата ми ръка, са напълно достатъчни за днес. : -))

drifter.

Седя мълчаливо, разлиствайки тетрадката страница по страница. Около мен няма звуци. Просто тишина. Аз тихичко извайвам нова мелодия от мисли..
А какво всъщност търся?.. Какво точно чакам?
Защо не взема да събера онази купчина стари рисунки и да ги скрия от себе си. После ще се убедя някак, че съм забравила къде съм ги сложила. И ще спра.. за мъничко. Глътка въздух..

Някак решавам, че искам да помисля за нещо важно.. сутринта, докато четях „Жената днес”, открих статии за разговора.
Знаете ли, че децата се смеят по 400 пъти на ден?
А аз.. имам нужда да пиша. Да поговоря със себе си.. пък дано все някак събера мислите си.
Защо все се опитваме да направим това? Не може ли просто да ги оставим свободни, хаотични, объркани.. и без това често /поне аз съм/, сме нелогични.. а и е много хубаво да бъдеш спонтанен, да правиш не толкова обмислени неща! Мисля, че именно това е причината за 400-те усмивки.. непринудеността на живота. (слънчице)
А колкото до разговорите със себе си.. те винаги помагат. Поне на мен..
Понякога не можеш да намериш точните думи.. но въпреки това, си способен да говориш със себе си.. да останеш безмълвен и едновременно с това да разбереш всичко, което се нуждаеш. Току виж си открил и правилните думи..
А знаете ли колко е прекрасно, когато откриеш друг човек, който разбира неизказаните думи?..

Мисля си, че именно в думите е причината за всичко.. е, хубаво, почти всичко.
Но.. думите раждат щастие, тъга, любов, омраза, разочарование, гордост, усмивки, сълзи.. оставят мънички отпечатъци в живота на човек.. те имат сила. В много случаи, ние никак не разбираме тази сила.. не осъзнаваме дори смисъла на думите. Водим някак празни разговори.. просто за да задоволим потребността си от общуване..
Но каква е ползата от всички „малки” разговори, с които всеки ден се сблъскваме.. след няколко дни нищо не е останало от тях. И въпреки това, няма как дните ни да ги пропуснат.. може би в това е и тяхното очарование.
А имаме нужда от думи, които оставят следи.. думи, които наистина имат сила.
И все си мисля.. може би именно смях и думи ни липсват..

Възрастните се смеят около 15 пъти на ден..
Сбърках.. не ни трябват просто думи!
Това, което всъщност всеки ден търсим, са правилните думи.. защото точно те помагат, когато сме тъжни, объркани, изгубени. Защото, да си го признаем, на всеки се случва.
Понякога дори нарочно се губим. Преди няколко месеца бях прочела някъде, че когато човек гледа звездите, се губи в тях.. преди около седмица лежах под звездно небе почти цял час – изгубих се в мисли, мечти, приключения и музика..
И честно да си призная.. искам пак!

Кой каза, че да си изгубен е лошо? Всъщност, някой наистина го е казал.. да изгубиш себе си е страшно.. но все си мисля, че останалото е много по-лесно поправимо. Губиш пътя си.. вярваш, че за всичко си има причина.. усмихваш се и си чертаеш нова карта.
The truth is, there is nothing to be afraid of – it’s just life. – Ellie.

Веднъж бях написала, че не разбирам защо всичко винаги трябва да бъде толкова объркано.. защото всичко, което аз виждам, е група хора, борещи се с проблеми, чието най-просто решение е под носовете им..
Но, какво мога да знам аз.. та, аз съм на шестнайсет – съмнявам се, че ми се налага да се справям с много сериозни проблеми.. и все пак, нали някой беше казал: Не съм достатъчно малък, за да знам всичко!
Може би точно сега е времето, когато знам напълно достатъчно! :-))

Ваша: Аз

Моето лято беше вчера, ще бъде и утре.
Беше миналия четвъртък в три часа, когато ми каза, че мечтаеш всеки ден и онази неделя, когато небето беше лилаво.
Беше сутринта, в която пихме топъл шоколад в шарена чаша насред оня цветен претъпкан площад.
Беше преди два часа, когато валеше сняг и преди три минути, когато се смях. Моето лято е сега, когато звучи тази песен.. сега, докато ти разказвам това.

Моето лято е:
там, където сме виновни.
‘там, където сме красиви, силни, неупотребени,
с нокти на сиамски котки и тела на манекени.
там сме още неумели, дишането е неточно,
и тревата е внезапна, а дървото е нарочно.’
Там, където мълчаливо слушам онзи позабравен звук на стар щурец и притворила очи мечтая за.. дъжда, дъгата, снежинки в кибритени кутии и оранжеви чорапи. Защото моето лято носи зелена тениска и сини панталонки. То тича босоного, детско, смело и свободно със сладолед и шарен чадър. То обича дъжда. Обича сивото небе. Обича шоколад и от онея бисквитки, дето имат ванилов крем. То обича музика и звука на фотоапарата ми, когато отново мълчаливо си открадвам спомени. То се радва, когато усети студена солена прегръдка около глезените ми.
Моето лято там, където съм хиляда пъти нелогична..
‘там, където ме намрази, там, където ме обикна.’
Моето лято е разноцветно. Има хиляда шапки и цели осем пуловера (за да се пази от студа).. то е гушнало усмивка и няколко пчелички (които знаят Мечо Пух).
Моето лято обича.. то обича с оная прекрасна книжна любов и с дъха на остаряла хартия, полита с чашка кафе. То обича с необятността на морето и цвета на дъгата.
Моето лято не мрази.. то само се разочарова. То може да плаче и да бъде тъжно. То е пътешественик с голяма раница и безброй значки. То може да пее всички песни, които съм обичала.
Моето лято е малко момченце, което тича след балони и хвърчила, стиснало Мечо Пух в ръка.
Моето лято е това, което ти наричаше, като бяхме малки, есенни цветя. Моето лято понякога идва, когато правим снежен човек в задния двор. (Прости ми, Зима.)
Като бях малка всички казваха ‘малко пролетно момиче’.. а аз заобичах следобедния летен дъжд, зеления мирис на поляните и цвета на небето в шест и половина, когато облаците са все едно рисувани с четка на художник, който после е смесил цветове от най – хубавата си палитра, за да облече небето в прекрасна шарена тениска.
И някой ден ти обещавам, като минат няколко години, ще те отведа пак:
‘Там, където всичко беше във зародиш.
Там, където – подозирам – много тайно още ходиш.
Там, където моят двойник може би ще се обади.
Там, където бяхме млади… Там, където бяхме млади.’

Dec '09

истината ли?
за мен това лято е едно голямо приключение..

Получател: Най-невероятната най-добра приятелка на света!

19.07.2010г.

Понякога се събуждате сутрин без да подозирате колко страхотен ден ви очаква..
Вчера беше Денят! Ден на спонтанност, книжарници, кино, страхотно айс капучино с лед, снимки и..

Destination: Книжарница "Пингвините".
Прекарахме два часа вътре.. седяхме на малки дървени столчета, разглеждахме детски книги и комикси, докато навън валеше силен дъжд. Тайничко проучвахме конкуренцията, за да "бъдем като хората във филмите".. всъщност искаме малка хубава книжарница, идеята за която се роди от филма "You've got mail".
Книжарница, в която ще има хубави книги, картонени торбички, детски книги, които дори сами ще печатим, за да се уверим, че рисунките са хубави. Ще има маси и столчета /но меки/, и чай и.. нас. (:

Destination: Кино.
Имах големи колебания за споменаването на филма, но.. голяма работа!
Гледахме "Затъмнение". Не сме фенове, но обичаме да правим такива неща..
обожавам да ходя на кино с Дани.. и тихичко да се подиграваме на част от репликите на актьорите. :D
Тук има вероятност да бъркам, защото Дани не беше запомнила репликата така, но..
the extraordinary honour е безспорен победител.

Липсваше ми, best friend. {}

Обич: Аз.


Из. "Дневник, лято 2010."

11.07.2010г.

Тази нощ пътувахме към морето..
Беше около три сутринта, когато чаках семейство и приятели да пият кафе бензиностанция на пътя. Ядох кайсии и пих плодово мляко. Слушах Dirty Vegas и Dido.
Светлината беше невероятна.
Погледнах огледалото.. сетих се за Кийра Найтли.

Когато се разсъних небето беше невероятно! Питър-Панови облаци, Дани! <33
/мерси за звездичката, бу. ^^/


13.07.2010г.

06:00 a.m.
Слънцето току що се показа над водата.. има много особен розов оттеник, цикламено дори. Невероятно е! Писала съм за изгреви, но никога не съм се чувствала така..

Пясъкът е студен.. и влажен. Морето е тихо и гладко.. само от време на време ми се струва, че някой се гмурва. Обръщам глава на юг.. отново прилива.
Мама вижда раче.
"Снимай го! Виж, излиза от водата."
Аз снимам.. сутринта е хладна, но въздухът обещава. Благодаря. (:

Тръгваме си. Снимах японци! (: Бяха баща и син. Мъжът говореше български доста добре. ^^

Една жена помисли, че съм рускиня. (:
Мама реши, че е заради дрехите и вързаната на кок коса. "Приличаш на гимнастичка". Thanks.

Днес ще бъда нарисувана от художник. Мама каза, че ще остане страхотен спомен.. "Ще знаеш винаги как те е видял художник, когато си била шестнадесетгодишна." <33

Бележка: Днес лятото ми прекара вечер в лятно кино. (:


15.07.2010г.

07:08 a.m.
Беше невероятно!
Портретът и.. всичко, свързано с него.
Хората се тълпяха зад художника, снимаха.. а аз по едно врене се почувствах сякаш по-късно някой ще ме спре на улицата с думи като: "Хей, ти не си ли момичето, което рисуваха?"..
Понякога става неловко, но чувството е страхотно.. освен болките в гърба, всичко останало /дори и любопитните погледи, вперени в мен/ беше чудесно.
А портретът се оказа сполучлив. Много ми хареса.
За първи път в живота си бях неадекватна за повече от половин час.. толкова хубаво изненадана бях. (sun)


С най-добри чувства и изтощени пръсти: lullaby.
(:

За първи път от много време се чувствам.. не влюбена.
Това написах в 15:13 на оранжев лист от тетрадка.
"Три часът. В три винаги е твърде късно или твърде рано за всичко, което ти се ще да сториш."
/Жан-Пол Сартър/

**

"Пишете.. бъдете като Петя Дубарова! Пишете върху салфетки, тетрадки, чинове.. не говоря за пищови.
Просто.. записвайте мислите си, когато сте вдъхновени.
И ако ви звучи добре на вас.. не се интересувайте от начина, по който другите ще го приемат.. ако искат нека не го харесат.
Замразете тези мисли, запазете ги.. прочетете ги след два часа и дори да не ги харесвате тогава, поне ще знаете това.. защото иначе ще ги забравите съвсем. Записвайте, драскайте по две изречения.. просто за да сте сигурни, че ще запомните мислите си."
/Славов/

**

Чувствам се сякаш не искам да оставя молива..
Просто обожавам начина, по който се съчетават лилавият цвят на блузата ми, особено зеленият молив и цветът на хартията.
Следобедът има вкус на портокалов сок и шоколадови бисквити.
Всъщност.. на математика също.
16:09 - още минута от голямото междучасие.. Звънец.
Отново математика..

Напоследък си мислех за възможностите, от които не съм се възползвала, за щастливите случайности, които някак нарочно не случайно съм пропуснала.. изобщо за всичко, което не съм направила, защото съм се страхувала..
Някой някога е казал, че добрите момичета си водят дневници.. лошите просто нямат време за това. Аз.. аз просто искам да живея така, че да запомня живота си.. без значение дали ще го опиша. /брук дейвис/
А всъщност.. аз съм едно от онези момичета, дето прибират спомени в кутии и запазват щастливи моменти в кафеникавите страници на голям тефтер.
Почти всяка песен ми напомня на начина, по който съм се чувствала, когато съм чула мелодията за първи път.. или за начина, по който слънцето е залязвало същата вечер.
Не знам защо, но повечето песни неизменно имат дъх на залез..
Лято е.
Капризно, студено, дъждовно, но все пак.. лято.
Точно сега си мисля как искам да направя нещо невероятно, за да направя лятото незабравимо.. ей така, да му сложа запушалка и да го скрия някъде.
И когато през зимата ръцете ми са премръзнали, а шапката и шала отново отстояват мнението си, да отида при моето лято и просто да му кажа, че го обичам.
Точно както момченцето от „Вино от глухарчета”, което беше специално, защото беше единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка в кибритена кутийка.. и то посред лято.
Повечето песни имат дъх и на лято..

- знаете ли колко пъти исках да си тръгна, сър? по дяволите, знаете ли колко много пъти бягах? ..
просто имах нужда.. за секунда, две, да бъда себе си съвсем сама. да седя в снега и да ям сладолет, да се смея сред купчина оранжеви кафяви червени и жълти листа, да лежа по гръб в лодка по средата на езеро, докато малки капчици се борят с убежденията ми, че има пълно спокойствие, да тичам през тревата или да скоча с парашут от ръба на.. нещо.
и винаги търся ръба.. защо?
защо, когато бягам, никога до никъде не стигам?..

отново си мислех за теб.. толкова странно. може би не трябва. но кой закони за това издал е? кой е казал, че не бива.. и нима някой би ме спрял.. нима някой знае? кой си ти, коя съм аз.. кои сме ние двама? ако ти разкажа приказката, ще повярваш ли и би ли искал.. да си до мене?

имало някога едно глупаво момиче.. объркано, странно, отчасти забавно. разбира се, в приказката има и момче.. смел и поетичен. у него имало нещо, което тя никога не била срещала. но като герои във всяка трагедия (забавна, трябва само да отбележа).. тя се оказа глупава и твърде млада, непознати й бяха много неща.. тя видя хубавото в него, смея да кажа, малко късно. уплаши се, мисля, от промяна.. от възможно отчуждаване между тях двамата. отричаше смело всяка нова мисъл за него..
понякога обаче се чудеше какво би било иначе.. може би знаеше, че ще бъде прекрасно.
понякога виждаше в него това, от което имаше нужда. истината ли искате да кажа.. тя знае, че ако й потрябва удобно рамо и няма никой наоколо, той би бил там заради нея, въпреки че никога не се е случвало и той не е произнасял тези думи на глас. веднъж й трябваха усмивки, но в този момент не можеше да каже на никого защо. а той беше там.. тя не знае дали той се е чудил за причината, но той беше там. той й подари хиляди усмивки.
тогава тя разбра, че са приятели. знам, че може би ще прозвучи изтъркано или прекалено като история от филм.. но, представи си това: момичето харесва момче, което я забелязва, но независимо разстоянието между двамата, той винаги е прекалено далече и достатъчно близо, за да я нарани. момичето е тъжно, объркано и т.н.. не знае дали трябва да бяга от мислите си и подобни сценарийни редове. тогава, когато е най-тъжна, се появява той.. ако искаш и на бял кон, и й показва една прекрасна страна на нещата. той знае как да й каже: просто плувай! той е достатъчно голям и достатъчно малък, за да се забавляват с истории, подходящи за малки деца. а тя.. тя е глупаче, което понякога се държеше като пълен идиот; което понякога пренебрегваше без да осъзнава. и също така.. може би заради нея, двамата се отчуждиха. сега пак се усмихват един на друг, но едно топло лято застана между тях и.. не заличи спомените, просто отдалечи приказките. те май пораснаха малко, но мисля, че още могат да се смеят на приказки.. тя поне вече е по-добра, а той.. той и преди беше добър.. (можеше дори да напиша прекрасен).
важното в историята е, че той знаеше за глухарчетата, а тя не се чувстваше глупаво от това. независимо колко нелепи за възрастта си неща говореше в негово присъствие и колко невъзможни неща му споделяше понякога, той никога не й се смееше за това. може би наистина тези двамата са достойни да бъдат герои в книга..

е, кажи ми, ако някой ден ти кажа всичко това, ще поискаш ли да си до мен?

Отдавна беше, откакто написах последното писмо.
Не съм променена, не съм те забравила. Ти си тук, в малкото листче в ръката ми, в мириса на книгите ми и звука около мен. Просто си много далечен…. Странно чужд. Къдриците ми забравиха допира на ръката ти. Очите ми забравят и лицето ти. Пазя снимки, но нали знаеш, хората всеки ден се променят. Изгубила съм няколко променени стотни от лицето ти.
Липсва ми гласът ти. Телефонът е лъжец. Липсват ми думите ти. Вече не пишеш на хартия…. Електронните писма, които си написал, казвайки че си добре не са достатъчни. Печатните букви лъжат. Когато пишеш на ръка поне разбирам какво наистина се случва…. Докосвам страницата и разбирам колко си ядосан. Поглеждам разкривените буквички и знам дали наистина всичко е наред.
Виждам подписаното с любов хартиено приятелче и му вярвам. Но ти забравяш това в писмата, за които не тичам до пощенската кутия на двора.
Липсва ми светлината в очите ти, докато седя сгушена в топлото рамо и гледам слънцето, сгушващо се в любимия си.
Помниш ли вечерта, когато ми каза, че приличам на него. Аз прошепнах: замълчи, слънцето обича своите любими, те са много. А аз обичам теб за хилядите слънчеви вълни. А пък и приличам повече на дъжда.
Липсва ми вятъра, дето прави прическата ти смешна.
Липсва ми погледът ти, докато четеш книги.
Липсваш ми целия.
Почти забравям всичко. Кажи ми нещо откачено. Нещо, което не би казал на друг…. има ли още неща, които се нуждаеш да знам? Кажи ми, че има къде да се хвана.
Прошепни, че мога още във тебе да вярвам…. Направи нещо, не просто те моля.
Повярвай, трябва, за да мога да продължа да се боря със цялото това отчуждаване.
„Нещо направи веднъж, за бога!
Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”...
Иначе не знам дали ще мога
утре пак така да те обичам.”

Да те чакам ли, принце? Има ли смисъл, честно кажи ми….
Ще бъда силна, обещавам! Няма да плача, ще вървя и полека, парче по парченце, ще покоря света….

Birthday wishes! (party) (party)











[09:02:31] Мама: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН (sun)!МНОГО МНОГО ТЕ ОБИЧАМ :*(^)(dance)(*)(F)ДА СИ ЗДРАВА И ЩАСТЛИВА (ninja)(party)

Леля: Писее, честит рожден ден! обичам те много много. (heart)
/чува се минаващ трамвай/ - оох! хаха. обичам те отново.

Дани: sweet sixteen, twin. <33 /12:00 a.m. под една улична лампа./

Баба: Честит рожден ден, слънчице мое! ^^

Дядо: Честито Ради! Всичко най-най.... просто нямам думи да го опиша. всичко най-хубаво. (:

Тате: Честит рожден ден. /и започна да пее happy birthday/.

Асен: Честит рожден ден sis! колко е часа? :D

Баба Пупи: Честит Рожден Ден! Бъди здрава, щастлива, елегантна, ставай по-умна.... идват спонтанно и после може да се сетя за още. :D обичам те!

[08:20:41] Нина: radiiii 4estit rojden den..bydi jiva i zdrava i vse taka hubava i vesela ..jelaq ti naistina mnogo shtastie i liubov
[08:20:54] Нина: :*
[08:21:07] Нина: jivei jivota si po na4in koito te kara da se 4uvstvam shtastliva i pylnocenna
[08:21:08] Нина: (hug)
[08:21:10] Нина: (sun)

[09:55:12] Цвети: :*:*:*:* 4estit rojden den pojelavam ti zdrave mnogo 6tastie i kusmet i vinagi da ima za kakvo da se razsmee6 i da go pravi6 (hug)
[09:55:20] Цвети: kako
[09:55:23] Цвети: :D
по-късно през деня: имай много сладки 16 години. (hug)

Ани: Честит рожден ден, Ради. Бъди здрава и усмихната. (:

Петя: РАДИИИИ, честит рожден ден! Всичко най-хубаво ти пожелавам!

[22:31:00] Любо: 4estit rojden den mili4ko raadi
[22:31:17] lullaby.: любоо
[22:31:17] Любо: da si jiva i zdrava ii samo hubavi raboti da ti se slu4vat. (sun)

Гошо: привет друже. Честит рожден ден. пожелавам ти много хубави неща. (:

[10:14:23] Ники: Честит рожден ден!
Животът нека не те плаши,
мечтите да са ти другар,
а щастието с теб да крачи,
като твой приятел стар.

[10:49:50] Слави: 4еяшсш идтаех аех

[10:39:19] Мартин: chestit rojden den :) vs nai hubavo (^)

[10:21:24] кака и василий: 4estit rojden den!

Pavlin Slavov 29 април в 21:14
хубави хора да те съпътстват в живота ти, здрава и щастлива да си, любов да търсиш и да я намираш ти пожелавам! :)

Георги Груйчев 29 април в 09:44
4RD Radii
mnogo 6tastie kysmet i a dano tazi godina da se prestra6i6 da sko4i6 v baseina xaxaxax (hug)

[10:58:55] Деси: Честит рожден ден!
С пожелание за упоритост, за да следваш мечтите си; смелост - да ги осъществяваш; търпение, за да ги постигаш; и мнооого любов за да дава смисъл на всичко това!
И разбира се да бъдеш винаги така усмихната (sun) ! (hug))))))) :*

[11:06:43] Ивета: radichkaa ,chestit rojden den :* pojelavam ti mnogo lubov,usmivki i slunchevi dni :* i da si ostanesh vse tolkova luchezarna zavinagi (^) (hug) :*

[11:31:10] Рени: Happy B-day, Rady!
[11:31:20] Рени: All the best wishes :*
[11:31:51] Рени: (sun)
[11:32:47] lullaby.: мерсии
[11:32:50] lullaby.: (hug)
[11:32:56] Рени: (hug)
[11:33:10] lullaby.: рени косата ми е като памучета (sun)
[11:33:14] lullaby.: много е лекичка

to be continued....

p.s: честит рожден ден на мен! (:

29.04.2010г.

Neil Sedaka - happy birthday sweet sixteen

Tra la-la-la-la la-la-la-la
Happy birthday sweet sixteen
Tra la-la-la-la la-la-la-la
Happy birthday sweet sixteen

Tonight's the night I've waited for
Because you're not a baby anymore
You've turned into the prettiest girl I've ever seen
Happy birthday sweet sixteen

What happened to that funny face
My little tomboy now wears satin and lace
I can't believe my eyes you're just a teenage dream
Happy birthday sweet sixteen

When you were only six I was your big brother
Then when you were ten We didn't like each other
When you were thirteen You were my funny valentine
But since you've grown up Your future is sewn up
From now on you're gonna be mine, so

If I should smile with sweet surprise
It's just that you've grown up before my very eyes
You've turned into the prettiest girl I've ever seen
Happy birthday sweet sixteen

Беше невероятен рожден ден. Аз слушах песен на човек, роден през 1939 година и това е страхотно.
голямо мерси на всички, които обичам за рождения ден. за обажданията, съобщенията, песните, часът при фризьора и сивите обувчици /мамо, заслугата е твоя. обичам те много./, тортата със бананеното слънце /мерси бабо, задето ми повтаряш, че съм слънце непрекъснато. обичам те много./ , стихотворението и песента /ти си най-добрата анй-добра приятелка на света (heart)/.
лельо, аз също заплаках. обичам те много. (sun)

На Ради
честит рожден ден, twin (:

принце мой, помогни ми, смени си адреса.
телефонният номер смени си. веднага!
аз не съм тъй желаната руса принцеса,
и да знаеш, пантофката много ми стяга.
стига приказки, принце, уморих се от роли.
уморих се да бягам в полунощ всяка вечер.
имам нужда за малко със теб да говоря,
без да бъда във балната рокля облечена.
да ти кажа, че, принце, (ти навярно си знаеш..) -
ти бе моята приказка - първа и вечна.
и какво, че навярно ти днес и нехаеш
и че вече сме толкова тъжно - далечни?
да ти кажа, че цели два века, заключена,
теб сънувах, мой принце.. аз бях твоята роза.
аз отдавна те чаках - точно теб - да се случиш
и да счупиш оковите в сивата проза.


но какво, че си тръгвам, щом после се връщам..
и какво, че пантофката много ми стяга..
днес ме няма. а утре отново е същото.
не разбрах ли - не мога от теб да избягам.

29 април 10
22:08

моята бу, чиито думи помагат винаги.
/дани/

Благодаря за съобщението по време на химията. беше малко хубаво бягство.
тенкс за осмиците и десетките (sun).
благодаря и за това по математика: you've turned into the prettiest girl i've ever seen, happy birthday sweet sixteen.
дами и господа, това е най-добрата ми приятелка. позволявам ви да завиждате. днес съм зла. (sun)

twin: чувствам се на 16. отново.
едно кликване, neil sedaka и вече съм година назад.
така че, слушай го и ти сега!! много!! за да може след време, както аз сега, да си пускаш тая песен и да се сещаш за тоя ден. ^^ after all.. не всеки ден човек става на sweet 16 ;p

моя сладка красива вече-не-толкова-малка близначке, пожелавам ти, отново, много готини осмици ;d 8 > 10 пък :d

пожелавам ти хората, най-вече баща ти :D (най-смешно ми е, когато той ни бърка ;d) да си мислят, че аз съм ти и ти си аз, защото стават ЗАБАВНИ ситуации. и май не съм ти казвала, но ми става супер мило, когато ни бъркат, и никога няма да мога да повярвам, защото ти си толкова по-хубава от мен и се чувствам все едно е станала някаква грешка като те помислят за мен или обратното :d мила симпатична грешка :D

пожелавам ти да продължаваме цял живот да измисляме умни неща като връх на света, пешо сметалото, ТОЙ Е ВЪЗВИШЕН! и т.н. ;d
и да не тъжиш много, когато завърша и две години ще трябва да се оправяш без мен! аз ще тъжа достатъчно и за двете ;d
и благодаря, че си кротката и милата от нас двете, но ми казваш, че обичаш, че аз не се притеснявам да кажа на хората всичко в очите, защото иначе сега щеше да те е страх да дойдеш при нашия випуск. а сега нашия випуск ги е страх да ти кажат нещо грубо, защото после аз.. *показва зъби и нокти*

пожелавам ти да бъдеш едно много Добро Типче. да бъдеш Добра в Професията си на Типче. и все пак понякога да играеш и ролята на нещастника, де, но то само понякога и само за разнообразие. но тогава и аз ще съм нещастника и ще си нещастникавеем заедно.

и да станеш най-откачения и готин психолог, да бъдеш като славов, без брадата, да подскачаш като нинджа, когато ти звънне телефонът и да носиш тениски на рок банди. ;d

и, добре, де.. ще ти спестя мъките да ходиш след нас с асен с нормални дрехи на бала.. няма да го карам да облича розова риза и вратовръзка..
;(

пожелавам ти да пребориш физиката!


if I should smile with sweet surprise,
it's just that you've grown up before my very eyes.
you've turned into the prettiest girl, i've ever seen.
happy birThday, sweet sixteen.

обичам те, dude. you're my best friend, poor you. still.... you're great at it. love you. (sun)

"ти не си моят иван на петкова с мъжете..
все тая, нали си ми влязъл под кожата.
не съм М. - да ме оплетеш в морски въжета.
наши единствени да сме - можем ли?
да загърбиш за малко предишните си любови
(не ме моли за същото - предишни няма).
ти не си яворов, та да ти крия отровата.
аз не съм лора - револверите са измама.
след теб светът едва ли ще свърши,
нито след мен ще пропадне земята.
катрин в мен е на ръба на прекършването -
в теб, хийтклиф, достатъчно се премятах.
е, на висоцки си далеч от таланта, още,
но само повикай - ще бъда марина влади -
и аз като нея, да ти спасявам нощите.
какво, че навярно съм прекалено млада?
че не съм нито красива, нито толкова луда,
както зелда - по теб да си пропилея здравето.
не сме фицджералдови - толкова влюбени.
а ти да си скот - съвсем нямаш правото.

нататък.. нататък ги знаеш историите.
приказки - предостатъчно сме прочели.
нито аз, нито ти сме от тия герои.
съвсем автентични сме.

искам те целия."

- Дани <3333

http://lilacpoetry.blogspot.com/

"А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?"
- М. Петкова

451 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ
- Рей Бредбъри

"Ако ти дадат разчертана хартия,
пиши накриво."
- Х. Р. Хименес

„… защото вселената не може да бъде измерена или преценена, без човек да се почувства нищожен и самотен. Зная, опитвал съм го – по дяволите всичко!”

„Твърде много сме – помисли си той. – Ние сме милиарди, а това е прекалено много. Никой никого не познава. „В този момент на света има седем милиарда души.
Някой някъде обича.
Някой се усмихва. Някой е щастлив.
Някой казва истината.. някой някъде всъщност вярва в нея и в нейния блясък.
Някой се бори за мечтите си. Някой се бори със себе си.
Някой плаче.. някой е тъжен.
Някой е самотен. Някой е ядосан.
Някой търси отговори.
Някой лъже.
Някой плува, някой е безкрайно свободен.
Някой някого обича..

Наистина, много сме. Но не е вярно, че трябва да познаваш всички и да знаеш всичко, за да бъдеш щастлив и да знаеш, че живееш.
Седем милиарда души…
Понякога всичко, от което се нуждаеш е само една.
И тогава вече може би не си объркан, тогава си свободен.
Тогава си богат, защото обичаш.

„В света не всичко е наред!” Той е дом на объркани хора с объркани мисли, вкопчени в объркани животи.
А всъщност е тъжно, че е толкова лесно да повярваш в нещо. Нещо, за което не знаеш нищо, но все пак си толкова сигурен, че то е хубаво и добро.
И защо винаги мислим, че сме прави?
.. защото понякога всичко, което аз виждам са група объркани хора, спорещи над безсмислени проблеми, чието най – просто решение най – често е под носовете им.
.. Става трудно непрекъснато и винаги да вярваш в доброто у хората.
Тъжно.
Тъжно е също, че твърде лесно забравяме да си спомним важни неща. Такива, които имат значение, смисъл… за които някога сме вярвали, че за да бъдат тук има причина.
А, още нещо… защо е толкова лесно да рушим?...
Минало.
Бъдеще.
Изгубени в огън…


‘За него да опожарява беше наслаждение. Особено наслаждение беше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите.’Безумно е как понякога се стремим към разрушение, унищожение на нещо… а всичко е тук с цел, така е трябвало да бъде. Защото ние не бихме могли да живеем без което и да е животинче, без есенните листа на дърветата, без дъждовните капки, песъчинките на плажа. За всичко случващо се, има причина.
Хората унищожават свободата на ума си, отнемайки крилете на разума си. Именното книгата ни научава да живеем; позволява ни да видим целия свят такъв, какъвто някой наистина го е видял… да разберем колко всъщност е реална самата реалност.
… Тъжно е , защото наслаждението не е чувство, което трябва да бъде изпитано при гледката на разрушението.
Огънят в ‘451 градуса по Фаренхайт’ променя не само вещите - променя света и хората. Мислите им са там, където рекламите ги отведат.
„Но кой някога е успял да се изтръгне от ноктите, които го вкопчват в една телевизионна гостна? Та тя те превръща в това, което си иска.”Хората се доверяват на телевизията, защото колкото и да е жалко, това е единственото нещо, в което могат да повярват.
А хората в книгата са изгубили много. Те отчаяно вярват на студените телевизионни стени, мислят си, че хората, които наричат „семейства” и „приятели” разбират всички техни чувства, всяка тревога, всяка усмивка и всяка сълза. Но разбира се, нито стените, нито хората знаят какво е сълза или тревога. Може би познават усмивката… може би все пак някой някъде е видял росата по тревата и… сигурно някъде някой е помислил.
„- Хората не говорят за нищо.
Те всички казват едни и същи неща, никой не казва нещо различно от другия.”Нали знаете как, когато срещнете стар познат на улицата, винаги го питате как е.
Той, разбира се, винаги отговаря: „Добре съм, благодаря.”
Вие знаете това. И все пак питате.
Това не са думи, които оставят следи... някак са много лишени от сила.
Може би изричайки тези думи, хората не говорят за нищо… или в най – добрия случай за нещо далечно.
И знаете ли кое е жалкото? Понякога способността ни да кажем какво наистина мислим е разликата между нас и останалите. А това е сила… никога не трябва да се страхуваш от мислите си или да се извиняваш, защото си казал какво чувстваш. Това е все едно да се изправиш пред света и да му кажеш: „Съжалявам, че стоя тук толкова истински.”
Не е нужно да бъдеш друг заради другите.. бъди себе си заради теб.
И тогава няма да бъдеш празен. Няма да се чудиш защо или кога, или кой..
И ще знаеш защо си влюбен или не.
Ще разбереш също че, светът не е толкова лошо място. Ще обичаш живота. Ей така, ще си имаш любим момент от всеки ден.
„Напълни очите си с чудеса, живей, като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света.
Не искай никакви граници, никаква сигурност – такива същества никога не е имало на света.”Веднъж чух, че имало човек, който живеел на брега на морето на самотен остров. Всяка сутрин отварял прозореца си и виждал блясъка на вълните, прегръщащи пясъка… граница между два свята.
Един ден той обикнал всяка морска вълна и всяка песъчинка… имал нужда да знае, че те ще бъдат там, пред него, когато отвори очи.
Той обичал и звездите… просто се губел в тях и в историите им.
Мисля, че някъде прочетох… или чух, че когато гледаш дълго звездите се губиш.
В мисли, красота, чувства, текст на песен, мелодия, стара изпомачкана книжна страница.
Все в нещо и някъде се губиш.
И всичко това… пълнотата, завършеността, хармонията в света, съществуват…
„… за да се напомня на хората, че на нас ни е отделено малко място на земята и че ние живеем сред тази природа, която може да си вземе обратно всичко, което ни е дала, само като подухне срещу нас или като изпрати морските бури, за да ни покаже, че не сме чак толкова всемогъщи.”Светът не е част от живота ни. Бил е тук преди нас и ще остане след нас. Мисля, че ние сме част от неговия живот.

‘- Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и ми отговаряте направо. Нито за момент не се замисляте над това, което съм ви попитала.’Някак имаме способността да казваме само това, което искаме чуем, да чувстваме само това, което можем безболезнено и безпроблемно да понесем, да обичаме, толкова, колкото можем да сме сигурни, че няма да бъдем наранени. Аз бих нарекла това страх. Страх от разочарование, несигурност, свобода. Как можем да бъдем напълно щастливи, ако не чувстваме с всичка сила, ако позволим на мечтите си да бъдат просто мечти.
Просто… човек трябва да направи всичко възможно, за да не стане зрител на собствения си живот. Може би не трябва да бъдем толкова наивни, може би наистина не трябва да вярваме на телевизията! Защото понякога човек се доверява на непознатия зад рекламата, на новата лъскава машинка и забравя думите на хората, които го обичат… забравя и своите собствени.
И все пак....
Нали знаете как всички малки неща имат значение за всичко и всеки. Дори да са тривиални, като думите и специални, като мечтите. Прекрасни, като усмивките и музиката. Поучаващи, като книгите. Важни, объркани и чувстващи, като хората…
Аз си мислех за думите… как всъщност нямат смисъл, когато са босоноги… как им трябва чифт обувки с връзки от представи и значения. Колко глупаво ги лишаваме от тях…
За музиката, за непрекъснатия поток от звуци… за мечтите и за хората, които вярват в тях.
За цялата идеална, прекрасна, смееща се, сложна, объркана, тъжна или плачеща реалност.


А знаете ли, че лицата на хората, разказват най – забележителните истории от живота им? Защото всяка усмивка и всяка сълза е малка вселена, малко знание за живота и света.
‘Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните му и с всичко, всичко друго, сякаш нейните бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим.’Понякога си мисля, че би било прекрасно да откриеш човек, който е съвсем същият като теб.. но после се сещам, че тогава няма да бъдеш единствен, интересен, различен от всички останали..
Но наистина е хубаво да откриеш човекът, в чийто очи съществуваш такъв, какъвто винаги си бил… този, когото може би ти самият не познаваш. Тогава тези малки вселени са огледало на цялата ти същност, на всичките ти мечти, копнежи и желания. Тогава може би обикваш тези очи, които знаят истината.
Знам, че е глупаво да търсиш себе си, защото вярвам, че не можеш да намериш нещо, което никога не си създал или видял. Животът е приключение, в което не трябва да търсиш себе си, а да създадеш възможно най – добрата версия на човекът, който ще бъдеш.

‘Лицето й беше деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът – а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще продължи да става още по – тъмна, но несъмнено ще доведе до нова зора.’Кларис е най – реалното огледало на бъдещето в книгата..
Светът е объркан… той е сцена в театър, а хората имат малки роли. Главната роля е на телевизията, която е и техен ‘приятел’, и тяхно ‘семейство’. А хората, забравили в какво да вярват и за какво да се борят, унищожават малкото хубав цвят, останал в сивото небе на животите им – книгите.
Но Кларис, младата девойка, виждаща света през най – цветните очила е малкият, ярък лъч надеждна светлина. Защото тя е от онези хора, които променят света… и ти знаеш това, още когато ги срещнеш. Защото знаеш, че имат силата да променят теб..
А всъщност…
„Колко хора познаваш, които могат да пречупят собствената ти светлина върху самия теб? … Колко рядко лицата на другите хора възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?”


„В слабата светлина на пламъка, който той прикриваше с ръка, го погледнаха два бледи лунни камъка, потънали в заливче с бистра вода, над което животът си течеше, без да ги докосва.
- Милдрид!
Лицето й приличаше на остров, покрит със сняг, над който би могъл да завали дъжд, без тя да го почувства, над който облаци биха могли да хвърлят подвижната си сянка, без тя да я усети.”Повечето хора, живеещи в тази самоунищожаваща се реалност, са оставили живота някъде… отстрани.
Просто… никакви проблеми, никакви чувства, никакви мисли, никакви мечти. Те са потънали в едно безшумно спокойствие и някаква безумна безучастност.


‘Когато те попитат на колко си години, винаги отговаряй, че си седемнадесетгодишна и побъркана.’Всъщност значението на думата ‘побъркана’ не винаги e лошо.. всичко зависи от човекa, който я използва, човекa, към когото е насочена и светлината на слънцето, огряваща двамата точно в тази секунда.
Обичам дъжда. Обичам да усещам малките капчици в косата си… и все пак бягам.
Но веднъж се разхождах под дъжда. Бавно. Дава ти толкова време да мислиш. И знаете ли… точно тогава ви идват наум най-великите ви идеи.
Ако това значи, че съм луда, тогава благодаря. Не искам да бъде иначе.
Ако мисълта, че някой обича да вдъхва мириса на нещата, да ги разглежда и понякога да стои буден цяла нощ, разхождайки се и чакайки да види изгрева на слънцето, прави този човек побъркан, тогава нека бъда побъркана също..
Ако любовта е трагедия, просто защото рано или късно свършва, дайте ми трагедии.
Всички тези чувства на тъжна красота, защото знаеш ,че нищо няма да бъде толкова прекрасно и идеално, каквото е в този момент, са незаменими, любими и не са единствени.


А лудостта…
Да бъдеш различен не е лудост…
Не е лудост да обичаш.
Не е лудост да мислиш.
Не е лудост и да бягаш… просто е глупаво. Глупаво е да забравиш да мечтаеш, защото се страхуваш, че светът ще те нарани или разочарова.

„Аз не говоря за самите неща, сър – бе казал Фейбър. – Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея.”Колко малко хора могат да говорят за смисъла на нещата? Всъщност, колко хора се замислят за това?
Колко хора знаят, че живеят? Ей така, просто да знаят… без причина, без усилия… просто щастлива случайност.
„Понякога просто седя и мисля. Понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре и да ловя дъждовните капки с езика си. Вкусът им е също като на вино.”
Хубаво е да можеш да покажеш на някого колко прекрасно всъщност е това!
Прекрасно е да разбереш смисъла на живота… да го докоснеш и да знаеш, че вече си богат, защото знаеш и обичаш…
„Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука.
Книгите показват порите по лицето на живота.”Книгите са сила. Най-прекрасните и изумителни сцени от филм не могат да се сравнят с няколко книжни страници… пък дори филмът да е взел историята от книгата. Защото филмите са чужди… те са изопачена, променена, осакатена версия на книгата в нечие чуждо въображение.
А книгата ти дава свободата да погледнеш… да мислиш… да разсъждаваш.
„Книгите можеш да обориш с разсъждения.”

„Колко пъти може да потъне човек и пак да остане жив?”…Не мисля, че човек може да потъне ако вярва в себе си и в силата си.
Никога няма да потънеш, докато знаеш, че можеш.
И знаеш ли кое е най – лошото? Светът да те превърне в някой, който никога не си бил и никога не си искал да бъдеш. Или да се опита… и ти да сбъркаш. Да си мислиш, че постъпваш правилно, че не е нужно да кажеш или направиш нещо, когато повече от всякога трябва да спасиш човека, който вече си… човека, който винаги си искал да бъдеш.



„- Казват, че съм била необщителна. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуване е да ти говоря за ей такива неща. – Тя подхвърли в ръка няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. – Или пък да приказваме за това колко странен е светът.”
Но нима хората всъщност разбират колко странен е светът? Те живеят далече от странността и проблемите. Малките, необикновени неща за тях не са прекрасни, а незначителни.
Какво всъщност разбираме ние от общуване… ние говорим и нищо не чуваме. Не чуваме собствените си думи… толкова механични сме станали.


„- Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.”Това е едно от малкото прекрасни неща, за които никой не мисли.
Които всички са забравили да запомнят.. сутрин по тревата има роса.
Но как човекът би могъл да знае това.
Събуждаме се. Обличаме костюми и вратовръзки. Четем вестника и недоволно разлистваме страници… може и да се усмихнем на нещо написано. Грабваме ключовете от масата и тръгваме по тротоари, покрити с павета и улици, завити с бетон.
Но нима някой би видял малките капчици дори да не беше така… прекалено бързаме.

„Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват. Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти.”Ние не можем да бъдем еднакви.
По света има хора, които не се раждат свободни и равни. Къде са конституцията и законите тогава…
Ние дори не можем да бъдем направени равни един на друг. А и не бива.
Защото светът се нуждае от изключителни личности.
Ние всички се нуждаем от изключителни личности. Ние искаме да бъдем специални, да бъдем щастливи.
Трябва да се научим, че да получиш това, от което се нуждаеш е по – важно от притежанието на нещо, което искаш.
Ние имаме нужда да се тревожим, точно толкова, колкото и да обичаме.
Ние имаме нужда от знания… за живота, за света, за хората, за всичко…
Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти... може би.
Книгите не ни дават знания, които да използваме, като оръжия. Те ни дават възможно най-сигурния щит – способността да убедиш някого в доброто и истината.

Няколко строфи могат да те променят ако вярваш в силата на книгата. Защото книгите са знание, хляб за гладните за мъдрост очи. Те са мисъл… те са чужда мисъл, до която имаш достъп. Книгите са нечий живот… всяка книга е малко знание за живота и мечтите на автора.
Книгата е вдъхновение, плам и мисъл.
Унищожаваме мисълта си, вдъхновението, мечтите и бъдещето си.. унищожаваме спомен от миналото и малкото нещо, което можем да запазим непокътнато за децата си.
Всъщност не. Книгите можем да променим. Можем да напишем милиони страници, залети с чаши кафе и прегърнати от усмивки… страници, изпомачкани от сълзи и изписани с истории за звездите, живота и хората, времето, странната мода, научните постижения, други книги, музика, детски тетрадки, надраскани с цветни моливи, глупави реклами дори. Всичко!

Но отдавна сме забравили в какво да вярваме и кога да започнем да се борим… отдавна сме събули обувките, носещи смисъла на думата „мечта”. А и на всяка друга всъщност…
Вече никой не вярва в приказки.
Вече никой не вярва в доброто у хората.
А и как би могло да бъде иначе? Хората имат нужда да нараняват други хора. Хората се избиват помежду си.
И все пак вече никой не се страхува от нищо.
Войната е далечна, защото не си вре носа в тривиалните ни глупави проблеми.
Гладът и нещастието на другите са ни чужди, защото сме сгушени на топло вкъщи.
Способни сме да открием красотата дори в смъртта. Но нима е красиво да загубиш всичко, за да си свободен да поемеш всякакъв риск? Нима смъртта става красива, когато животът изгуби блясъка си?
Истината ли… в смъртта никога не е имало нищо красиво.
Имало е гордост, сила, свобода, достойнство… но никога красота.
Унищожението никога не е било красиво.
Истинската прелест на огъня не се крие в способността му да отърве някого от твърде сериозните проблеми на хората, които са свикнали да се тревожат за часовото разпределение на телевизионните програми.
Прометей не е дал огъня на хората, за да унищожаваме силата и блясъка на разума си…
А ние сме толкова повредени, че сме способни да превърнем всичко в оръжие.
А това е твърде жалко…

„Книгите съществуват, за да ни напомнят какви магарета и глупци сме. Те са като преторианската гвардия на Цезар, която сред грохота на парада му шепнела: „Цезаре, помни, че си смъртен!”
Книгите всъщност действително са нечий живот… те дори са най-реалният образ на човека, който ги е съчинил. Защото някой може би е посветил целия си живот на изписването на своите мисли черно на бяло.
„Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи, Нещо липсва. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите. Затова си помислих, че книгите може да помогнат.
- Вие сте един безнадежден романтик. Това би звучало смешно, ако не беше толкова сериозно. Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите.”
Книгите са едно несметно богатство. Книгите са спасението, от което се нуждаем понякога. Всъщност… в книгите има много повече от вълшебство. Зад всяка книга стои история, мисъл, мъдрост.
В книгите определено има нещо, което е достатъчно силно, за да накара една жена да остане в горяща къща.
„Човек не остава ей така, за нищо.”

Ние сме само хора… малки същества, които допускат грешки. Много грешки. Малки и големи грешки.
Да обуеш чорапи от различни чифтове не е грешка, а забавна случайност… или може би мъничка грешка.
Ние се срамуваме от невежеството си и никой никога не ни се присмива. Не научаваме нищо, защото не се възползваме от грешките си. А това е грешка.

Знаете ли, че има хиляди начини да се спасим… да намерим сигурност в цялата бъркотия, целия хаос.
„Светът е огромен и спасение дебне отвсякъде.”
Аз вярвам, че музиката може винаги да те спаси. Дори веднъж успях да открия текст на песен, който казва точно това. И въпреки че знаех, че този текст не е съвсем верен за мен, се почувствах някак… добре. Знаех, че през цялото време съм знаела нещо важно и истинско.
Вярвам също, че книгите могат да ни попречат да повторим стари грешки.
Вярвам в мечтите, в приказките, в истинската любов и съдбата… вярвам в доброто у хората, но не вярвам, че има човек, който никога не е причинил болка никому.
Вярвам, че всеки греши и че тези мои думи не са грешка.
Вярвам в книгите и думите… защото те наистина имат сила.
Хората не бива да бързат толкова много… безумно бързаме. Не виждаме нищо. Забравяме бързо, защото пропускаме съществените и интересни неща, заслужаващи да бъдат запомнени. Гласовете ни се преплитат някъде във въздуха, а думите.. е, те остават там..
И когато мислим за това, ние съвсем не ангажираме умовете си с твърде много неща. Защото това е едно от малкото съществени и важни неща, които стоят в основата на живота ни.

„Живеем във време, когато цветята се опитват да живеят чрез други цветя, вместо да растат върху чернозема под благодатния дъжд.
Ето това е първото нещо, от което имаме нужда. Качество, тъкан на нашите познания.
- А второто?
- Свободно време.”
А всъщност не само цветята се опитват живеят чрез други цветя. Хората също.
Всеки иска да чуе от някой друг, че е щастлив… някак имаме нужда да бъдем убедени в собственото си щастие, в собствените си качества.
Понякога, когато не сме сигурни в тях, в качествата си, в тъканта на познанията си, ние се опитваме да докажем на самите себе си, че те съществуват… че не са нещо ефимерно, което може да изчезне за секунда
Винаги сме търсели най-високата скала, от която да се хвърлим и винаги сме искали да се борим с най-силните вълни…

„… но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг – фрас, фрас, фрас… Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е.”
Много ми е трудно да напиша нещо след този цитат. Просто чувствам, че вече е казал всичко…
Хората не се интересуват. Те бързат.
Те препускат през всичко без да се интересуват какво не виждат.
Хората говорят бързо без да се интересуват какво са чули, защото всъщност… хората чуват само това, което имат нужда да чуят и говорят само това, което искат да чуят.

Истината е, че ние мислим, че сме открили смисъла на всичко.
Дори на живота.
Много съм далече от мисълта да мисля, че знам или че съм права но…
Животът не иска да чакаш бурята да отмине... трябва просто да се научиш да танцуваш под дъжда.
Не всичко винаги е лесно или свършва добре.
И все пак ние рядко знаем абсолютно всичко за света или живота.
„Може би книгите поне наполовина ще ни измъкнат от това неведение. Може би те ще ни попречат да повтаряме същите налудничави грешки!”


P. S. „ Един ден здраво ще се вкопча в света. Сега съм го докоснал с пръст, но това е само началото.”

(:

Мило цветенце,
Честит имен ден! ти си най - прекрасното люляче, на което лилавото му отива най -много. мисля, че има нещо общо със зеленото и с хубавата ти усмивка. ^^
твоя: най - добра приятелка. :p

oi with the poodles already. ^^

неизпратени писма..

Здравей, Ти!
Стаята ми пак е разхвърляна. Ти отново не седиш на дивана и не се смееш на глупавото ми изражение, докато русувам. а рисунката още е закачена в онази рамка, дето заедно избрахме. песента, на която се научих да танцувам без да те настъпвам бавно и тихо изпълва стаята и прегръща спомените ми и усмивката ми. отново. но аз не съм тъжна. просто обичам да си спомням.

обичам тази песен. веднъж ти ми тананикаше мелодията. знаеш ли, че това беше единственият път, когато не си пял фалшиво. спомням си веднъж намерихме онази китара в килера. и ти посвири. каза, че си бил забравил.. но беше прекрасно. набързо взе от шарената чанта лист хартия и молив и надраска криви петолиния с още по криви ноти, танцуващи върху тях.

същия следобед седяхме на пейка в парка, а аз си мислех, че няма режисьор, който да създаде по - приказен филм. говорехме си за нещо глупаво.. но знаеш ли, много ми беше притно. стискахме пластмасови чаши пълни с поизтинал топъл шоколад. после ти извади изпомачкано листче от джоба си. а аз си мислeх, че всички отдавна са забравили това.. но ти зачете. и докато четеше есенно листче падна върху шапката ти. а аз се засмях..

онзи ден каза, че обичаш. аз също.

малко след като се запознахме гледахме филм.. много глупав филм. но ти си мислеше, че ще ми хареса и изтърпя всичките два часа. а аз знаех, че го правиш заради мен. затова егоистично (а и защото много те харесвах) не ти казах. но знаеш ли, ти си момчето, с което мога да гледам и най - глупавия филм на света. (sun)

току що започна песента, която слушахме, докато карахме кънки на лед (е, аз карах, а ти ме държеше за ръката ^^..) беше най - безболезнената пързалка на света. не знам какво й каза, за да ме хареса, но благодаря. :))
онзи ден отново каза, че обичаш. аз също.


Здравей, Ти!
отново гледам сивото екранче на теелфона си и чакам да чуя maroon 5.. чакам да чуя теб. искам да чуя теб.
..
вярваш ли в любовта? да. добре. аз също.
вярваш ли в мен и в моята любов?.. усмихваш се. обичам усмивката ти, когато ме гледаш. дори когато съм ти ядосана я обичам. обичам и закачливия ти момчешки поглед, когато говорим. а мога ли да вярвам на очите ти.. аз знам, че моите говорят пред теб. напълно голи са - глупаво наивно момичешки. крещят това, което не мога да ти кажа.

а днес бяха такива предатели. днес ти казаха всичко.. а може би аз също.

23 stars.

lullaby в страната на влюбените.
напоследък отново съм объркана. не е за вярване колко безумно слаба съм. как всяка усмивка и ласка значат нещо за мен, когато не значат нищо за него.. как продължавам да отказвам да се преборя с това чувство, което всеки ден прогонвам и след което всяка минута тичам.. онова чувство, което е до мен, когато си мисля за него. имаше време, когато бях забравила.. когато не исках да си спомням.. когато бях просто on my own. но малкото ми момичешко сърце всеки път го обиква и всеки път го забравя. сърцето ми се разочарова, може и да го заболи.. а то все стои; и аз съм виновна. аз го изправям всеки ден до себе си.. пибирам щита в малкия джоб на лилавото яке и.. хващам ръката му. той ме целува, а аз се усмихвам. усмихвам се.. когато съм пред него се усмихвам, докато сърцето ми води безумна битка с мисълта и разума ми; докато всички неизказани въпроси търсят път навън.. и никога не съм достатъчно смела. ах, мое малко сърце - благодаря, че се оказа толкова силно. понасяш всичко. аз отричам и те лъжа.. а ти никога не ме предаваш. he shoots. i score. and nobody's protecting my heart.

once upon a time..
..и знаеш ли кое е най - лошото.. светът да те превърне в някой, който никога не си бил и никога не си искал да бъдеш. или да се опита.. и ти да сбъркаш. да си мислиш, че постъпваш правилно.. че не е нужно да кажеш или направиш нещо, когато повече от всякога трябва да спасиш човека, който вече си.. човека, който искаш да бъдеш..

it's a great day to be alive..
аз обичам! обичам звука на любима песен, прелистването на страниците на стара прекрасна книга.. мечо пух, шоколад, обичам чувството, че знам, че има някой до мен.. някой който ще ме подкрепи. някой, който обичам.. някой, който ме обича. обичам онова прекрасно лятно чувство, когато видя стар приятел, който не съм прегръщала от месеци. прекрасно е!

чъ-къ-ау, чъ-къ-ау, чъ-къ-ауу. :DDDD
i alway cry at endings. мрън.
Best friend, i love you!
Cookies for the love, and the love, and the Dean!
Подскок. Подскок.
Чувствам се като зайче, не, като две зайчета, които си седят в хралупата и си хрупат морковки. (:

23 звездички.

Здравей, Ти!
помниш ли веднъж, сигурно ти казах, защото някога говорех за това.. или не съм, не зная вече.. но има една цветна уличка, миришешта на пролет и зелено! аз отдавна не бях ходила. скоро, мисля бях забравила почти.. защо? питаш ме.. аз си тръгвах толкова пъти от теб и от моите чувства, отхвърлях ги бързо и мимолетни дори не мисля, че бяха. те бяха мои.. само мои си бяха.. за това така много ги пазех. за това бяха толкова много, объркани сто пъти и изгубени няколко.. за това винаги бяха до мен. и знаеш ли.. защото аз зная.. а не знам искам ли дори.. ти си винаги чужд, ти си всякога нечий.. а аз съм винаги моя и нечия вероятно..

ако познавах питър пан, щях да го попитам.. щях да искам да намеря феята. но само да я видя.. без нищо да й казвам. само да знам, че я има.. и ето, аз вярвам във приказки, а ти май се страхуваш от тях и забравил си.. аз знам.. и винаги искам.. ако в топъл летен следобед някой ти покаже снежинка в кибритена кутийка или дъждовна капчица, която е домашният му любимец.. моля те, драсни ми набързо няколко реда.. с правилния почерк и загадъчна усмивка, дето винаги ме усмихва.. дето всъщност знае пътя към сърцето ми..

Art. <33

Събудих се и пак повървях..през мечтите си, мисли и чувства..поговорих си малко самичка, научих и нещо.. поисках, изправих се, чувах.. и стигнах до оная алея. пролетта я беше обикнала вече, беше й дала стотина цветя, няколко птици, капка роса и усмивки поне двеста. и после.. ми стана студено. загърнах шарения шал.. извадих от джоба си есенен цвят и ми стана тъжно.. поплаках си малко. седнах на пейката, дето листата отрупваха шапки и книги безброй.. където си седяхме с тишината и аз обичах.. обичаше той. погледнах листенцето.. малко, чупливо. изтрих си сълзите. прибрах го. усмихнах се и.. си събух обувките. взех ги в ръка и тръгнах.. държейки чадър неотворен. косата ми скоро се намокри.. и тениската и полата дори. босонога вървях под дъжда, забравяйки старо усещене, стара мисъл.. прибирайки чувства в кафяв тефтер.. музика. хубава песен. после.. телефон иззвъня. вдигнах мъничето.. казах и 'да'. усмихнах се и продължих да вървя. и във главата ми все се въртяха думи чужди, но верни за мене.. не, 'герда няма да тъгува за кай'.. дойде нова есен и герда.. отвори тефтера. надраска нови двадесет реда и няколко страници май прииска й се да скъса. но остави ги.. усмихна им се щастлива и си каза 'нека така тогава да бъде.. ще обикна ли кай, аз не зная..' и.. аз забравих, че някой герда ме беше нарекъл.. поисках и кай да забравя.. да бъде той част от моя 'малък земничък рай', но да бъде другар, не обичащ.. не мисля, че зная.
и лъгах се, кай, зная го вече.. не зная кога те обикнах.. не мисля, че зная колко те обичам.. знаеш ли, нищо не зная.. знаеш ли, не зная къде съм.. изгубена в чувства, във мисли, във песен, гушната в теб.. рисуваща върху автобусни билети. малка странница, безумно чужда и може би мъничко винаги твоя..
но сега ще ти призная кай.. не знам кога се обърках толкова.. обичам и него.. друга част от мен е винаги влюбена в него. защото той е малък странник, идващ с ноти в джоба.. изгубих се в зелени листове, изрисувани с детски рисунки..

lullaby.

небето беше прекрасно до преди няколко минути ^^. после слънцето се скри.. мисля, че някъде прочетох.. или чух, че когато гледаш дълго звездите се губиш.. в мисли, красота, чувства, текст на песен, мелодия, стара изпомачкана книжна страница.. все в нещо и някъде се губиш.
dandelion.

Нали знаете как всички малки неща имат значение за всичко и всеки. Дори да са тривиални, като думите и специални, като мечтите. Прекрасни като усмивките и музиката. Поучаващи, като книгите. Важни, объркани и чувстващи, като хората..
Аз си мислех за думите.. как всъщност нямат смисъл, когато са босоноги.. как им трябва чифт обувки с връзки от представи и значения. За музиката, за непрекъснатия поток от звуци.. за мечтите и за хората, които вярват в тях. За цялата иделна прекрасност на детския свят.

dandelion.