- Къде отиваш? – гласът беше просто ехо в притихналата стая. Светлината беше изтощена.. кой успя да похаби толкова рано слънчевите лъчи?
Той закопча последното копче на ризата си и погледна разплаканите й очи.
- Изобщо не трябваше да бъда тук..
..
Събуждане.
А светлината е напълно.. заслепяваща.

„Кой си ти?”
Това се питам всяка сутрин, докато мия зъбите си и мислите ми са едновременно разпилени и събрани. Тогава мисля и за момичето от сънищата си.. тя има моето лице, моите очи, но не е.. мен. А ти си чужд.. непознат. Някак никога не си на мястото си.. ти вечно си тръгваш, а всъщност никога не си идвал. А аз плача.. на тайно, скрито място очите ми отново са влажни. И се питам.. обичам ли те в сънищата си? Познавам ли те..
Обичаш ли вятъра, дъха на стари книги.. забелязвал ли си колко са перфектни току що наострените моливи?
Какво виждаш, когато погледнеш към небето?
Защо не си тръгнал, след като съм те прогонила?

Закуска.. без портокалов сок, благодаря!
Ръката ми чертае пътища върху жълтеникавата хартия.. а аз всъщност не мисля за теб. Ти идваш единствено в съня ми.. тогава ти разказвам колко съм объркана, тогава държа ръката ти и се чувствам някак.. на топло. Но дори тогава, ти си непознат! Аз те обиквам единствено в сънищата..

Училищен коридор.. отвсякъде долитат смях, прегръдки, думи, тиха обич..
Ти си там.. и си безумно далече от мен и мислите ми.. а те са се вкопчили в нещо, което намирам за объркано в живота си. А вероятно аз съм чужда..

И отново.. кой си ти? Защо идваш неканен в сънищата ми и обвиняваш мен, защото плача?
Аз всъщност.. може би те познавах. Но това беше отдавна.. беше вчера. Днес си друг, нов, различен.. и аз не мога да те оприлича с нито един герой от книга..
Просто.. върви си. Аз се уморих да не разбираш, че съм дошла.
„Вземи половината от мен и
си отивай..”

Аз съм един от хората, които не знаят много за себе си.. не съм сигурна какво търся, накъде съм тръгнала, какво искам.. понякога дори не знам коя съм и защо постъпвам по определен начин..
Аз съм човекът, който вечно търси отговори на въпросите, които никак не са жизнено важни.. но аз съм почувствала нещо, което иска тези отговори.
Аз все още нямам път.. нямам дори карта, тефтер и пътническа шапка.. никъде не откривам и една от огромните раници, в които човек може да побере нужното и ненужното, но обичано.. от чорапи до книги и фотоапарат.
Аз съм от хората, дето искат да запазват откраднати спомени и да вдъхват мириса на нещата.. хора, които имат нужда да почувстват нещата, за да им помогнат да се случат..
Аз съм безумно млада и неопределена като личност.. и понякога, когато съм твърде наивна или много цинична, се плаша.. аз понякога плаша, защото съм толкова ядосана, че няма как да се измъкна по друг начин.. понякога крясъците не помагат.. Вярвам, че прошепнатите думи оставят най-дълбоките отпечатъци в съзнанието.
Аз.. аз съм вървяла единствено по пътя на детските си мечти и цели.. път, който извървях до край.. път, по който пораснах и се превърнах в едно младо човече.. достатъчно голямо, за да има смелост да мисли за сериозните неща в бъдещия му живот.. и достатъчно младо, за да се страхува от неизвестното, новото. Признавам, ужасно се страхувам от непознатото.. страхувам се и от самотата.. а всъщност знаете ли колко пъти бягах в самотата през изминалите няколко месеца?.. и това беше някаква малка, нищожна, символична, мимолетна, моя самота.. но все пак някаква самота..
Тишината е друго.. от тишината не се страхувам. Тишината дава крила на мисълта.. преди да доведе самотата.. може би съм способна да се страхувам от всичко.
Не знам дали това ме прави разумна, умна или жалка.. мислете каквото искате, аз знам коя съм днес.. но съвсем, съвсем не зная коя ще бъде утре.
Вървях и по пътя на една любов.. вървях с ожулени колене, уморени очи и ум и ужасно уморено и наранено сърце. И всички пукнатини върху този път крещяха думите, за които бях глуха и показваха онова, за което бях сляпа.. а сега накъде?
Този път беше отрупан със знаци.. безумни и противоречиви знаци! А някой беше казал, че любовта е розова.. прекрасен лъжец! Радвам се, че не е прав.. розово е твърде.. приказен цвят. Моята любов беше хиляди пъти цветна.. вече не помня кога се случи, но една сутрин портокаловият вкус на дните ми беше изчезнал. Любовта беше сива.. и тогава видях единствения еднозначен и еднопосочен знак: Край!
Сивото притъпено примирение на края.. прекрасно!
Моят път е път, по който вървя с хората, които обичам! Пътят, върху който малкия ми брат изведнъж стана по-голям от мен.. онзи върху който майка ми слуша всичките ми истории, а баща ми се заканва на някое момче.. пътят, върху който вечер говоря с баба пред камината в кухнята й или стоя с часове на терасата, държейки телефонната слушалка, докато разказвам поредния си юношески ден на леля.. Моят път е онзи, върху който стискам ръката на най-добрата си приятелка която съвпада с всяка извивка на моята. Обожавам, когато някой я нарече моя сестра и обичам да усещам, че мога да и вярвам. Знаете ли колко отдавна изпитвам това?.. Всяка минута от последните седем години. Аз съм най-големият късметлия, който познавате!
Трябва да спомена още един човек, който е изключително важен.. защото той ме спасява, когато не знам какво точно се случва с мен.. Благодаря на по-големия си небиологичен брат, който всъщност е най-перфектния вуйчо, който един седемнадесетгодишен младеж може да бъде!
Моят път е там, където съм щастлива, влюбена, обичаща и обичана.
Моят път не е определен и няма нищо общо с граници, континенти.. изобщо не се интересувам от това. Аз съм човекът, който обожава Into the wild, заради свободата в мисълта на целия филм. Аз все още не съм пътник..
Аз съм просто поредното неопределено шестнадесетгодишно момиче.. Коя съм аз ли?.. наистина не ми се говори за това!