MUSIC IS ALL AROUND YOU.
YOU JUST HAVE TO LISTEN!

може би просто тези дни съм прекалено на вълна музика, но не мислите ли, че понякога човек може да открие себе си толкова лесно в някоя песен...която може би разказва някоя негова история или му напомня за хубава приказка, за идеален момент. наистина понякога можеш да избягаш в музиката. music can always save you. и не е ли много хубаво, когато сутрин си пуснеш песен и чуеш няколко реда от нея, които можеш да наречеш lyrics of the day, а песента става твой личен саундтрак.

И след като попитат някой какво вижда в небето, защо в повечето случаи той казва облак?! ‘Кой казва облак, когато види облак?’ Защо вече ни липсва всякакво въображение? Какво толкова изгубихме в това скучно време? Обикновено време…доста нормално и еднообразно. А в небето можеш да откриеш толкова много неща!

'Im lost for words...don't tell me, all I can say - I LOVE YOU TILL THE END...'

The Pogues

Всъщност защо хората имат нужда да си зават всички глобални въпроси...не е ли достатъчно просто да знаем, че...някой някъде обича. Някой е щастлив. Някой може би е сам. Някой вероятно плаче. Някой мрази, друг остава безпристрастен. Някой плува, някой е свободен. Някой някого обича!

'We live in a beautiful world!' - Coldplay.

И в този свят, оплетен в мисли и чувства...където живеят седем милиарда човека, всеки със своята житейска философия и проблеми, в един малък кръговрат...защо просто да не се зарадваме на това, което имаме?! (:

lullaby.

Лято 2009

Преди няколо минути се зачудих защо ще ми липсва толкова много...просто защото лятото е единственото време, в което можеш да плуваш, да бъдеш свободен. Да слушаш по цял ден музика, да рисуваш или четеш. Можеш да правиш хиляди неща, от които училище те спира...можеш дори да поспиш следобяд. XD

Защото е топло, защото е цветно и усмихнато...просто, защото е лято.

Запечатан спомен

В четирите края на света се бяха настанили четири сезона.

В единия, морето, и тихо, и бурно плискаше потъналите в спокойствие скали на един бряг. Чувствата и мислите на един поет, отнесени от вятъра даваха на малките цветенца сила за нов живот. Някъде снегът беше завил до скоро будната и плодородна земя като огромен бял щит. Съвсем в края, най - близо до началото огнени листа и горещи сълзи падаха по земята и рамките на прозорците.

Някъде момче държеше в ръка ръката на момиче и шепнеше усмивки. А те огласяха тихо тишината и една топла целувка, едно море от нежност прегръщаха света.

От рамката на един прозорец, две влюбени до болка в живота очи, пълни с блясък и светлина даваха на света най - хубава усмивка. Събудила капчици дъжд и полъх на вятър, тя беше отнесена при цветята.

Някъде в един заснежен, потънал в бяло спокойствие парк седеше старец. Той гледаше замислен връхчетата на обувките си и стискаше здраво лист хартия в джоба на овехтялото си палто. Тъгата в очите му се усмихваше. Тя му напомняше хиляди щастливи мигове и шепнеше тихо, че сега, този щастлив миг, не бива да бъде помрачаван от липсата на продължителност на щастието в едно вече отминало време. Това време сега изглецдаше на стария мъж, като част от един отминал, стар живот. "Всичко е низ от мигове кратки." мислеше си той.

В един такъв подобен парк, само че оранжев и не толкова тих, седяха мъж и жена. Техните палта не бяха толкова овехтели. Те не стискаха спомен в ръцете си. Бяха сплели длани и в силата на тази прегръдка цялото им сърце се усмихваше. Те бяха щастливи за това, което имаха и горди с това, което бяха създали, докато щастието ги беше водило.

Светът се променя непрекъснато, но напук на времето - хората не!

Нима този старец с овехтяло палто, не е имал своето топло море и хубавия нежен залез? Нима някога, някъде не е бил в една такава рамка, зад стъклата на един най - обикновен прозорец и в неговите очи не е горяла същата безкористна и безусловно чиста любов към живота? И най - накрая, нима не седеше сега на същата пейка в едно по - различно време, когато вместо стара и смачкана снимка, приютила много спомени, той така ревниво пазеше една млада и нежна момичешка ръка?

Но той беше щастлив, защото знаеше, че е обичал, че е страдал, че е чувствал.

Беше щастлив, защото не се бе страхувал от живота.

Беше щастлив, заради малкта снимка, скрита между уморените му ръце.

Той беше живял...

.

Обичам лятото! Това е единственото време от годината, в което може би липсва всякакъв вид напрежение. Понякога имам чувството, че целият свят се усмихва, когато слънцето изгрява. Лошото е, че свършва много бързо. Още не съм го усетила напълно, а вече си тръгва.

Е, нали все пак ако човек поиска, винаги може да направи живота си приключение. :)