събота, 16 октомври 2010 г.


- Къде отиваш? – гласът беше просто ехо в притихналата стая. Светлината беше изтощена.. кой успя да похаби толкова рано слънчевите лъчи?
Той закопча последното копче на ризата си и погледна разплаканите й очи.
- Изобщо не трябваше да бъда тук..
..
Събуждане.
А светлината е напълно.. заслепяваща.

„Кой си ти?”
Това се питам всяка сутрин, докато мия зъбите си и мислите ми са едновременно разпилени и събрани. Тогава мисля и за момичето от сънищата си.. тя има моето лице, моите очи, но не е.. мен. А ти си чужд.. непознат. Някак никога не си на мястото си.. ти вечно си тръгваш, а всъщност никога не си идвал. А аз плача.. на тайно, скрито място очите ми отново са влажни. И се питам.. обичам ли те в сънищата си? Познавам ли те..
Обичаш ли вятъра, дъха на стари книги.. забелязвал ли си колко са перфектни току що наострените моливи?
Какво виждаш, когато погледнеш към небето?
Защо не си тръгнал, след като съм те прогонила?

Закуска.. без портокалов сок, благодаря!
Ръката ми чертае пътища върху жълтеникавата хартия.. а аз всъщност не мисля за теб. Ти идваш единствено в съня ми.. тогава ти разказвам колко съм объркана, тогава държа ръката ти и се чувствам някак.. на топло. Но дори тогава, ти си непознат! Аз те обиквам единствено в сънищата..

Училищен коридор.. отвсякъде долитат смях, прегръдки, думи, тиха обич..
Ти си там.. и си безумно далече от мен и мислите ми.. а те са се вкопчили в нещо, което намирам за объркано в живота си. А вероятно аз съм чужда..

И отново.. кой си ти? Защо идваш неканен в сънищата ми и обвиняваш мен, защото плача?
Аз всъщност.. може би те познавах. Но това беше отдавна.. беше вчера. Днес си друг, нов, различен.. и аз не мога да те оприлича с нито един герой от книга..
Просто.. върви си. Аз се уморих да не разбираш, че съм дошла.
„Вземи половината от мен и
си отивай..”

0 sound:

Публикуване на коментар