събота, 29 януари 2011 г.



I'm not afraid to try again
I'm just afraid of getting hurt for the same reason..

петък, 28 януари 2011 г.

а ти си някъде далече.. и ръцете ми отново са страшно измръзнали..
/писмата, които подписах: от един непознат странник..
писмата, които така и не изпратих..
онези.. които всъщност не бяха съвсем истина../



Седя мълчаливо, разлиствайки тетрадката страница по страница. Просто тишина, която ми дава минута да помисля.. какво търся ли?
Глътка въздух..

А това е един от моментите, които просто плачат за хубави мисли..
Децата се усмихват по четиристотин пъти на ден..
Някой, разбиращ неизказаното.. думите са много трудни и са твърде чужди.
Човек, изгубен в звездите, мечтае.
И.. няколко мига по-късно, той вече наистина живее!

Знаеш ли, винаги съм обичала есента.. винаги е имало вълшебство! В дъха й на топло кафе и хубави книги, в звука, в промяната.. ако искаш кажи, че е клише, но аз се уморих да се тревожа за мислите на другите.
Винаги търсим вдъхновение.. то е като онова чувство на много какаова коледна сутрин. И го търсим навсякъде.. в купчината стари снимки, в музиката, книгите, миришещи на индийско орехче <33, пламъчето на малка свещ, наместена в керамично слонче или стихосбирка, подвързана с мека хартия.. във всичко, което може да запази мириса на нещата.
И после.. свещта угасва и песента, изпята далече от тук шепти, че вдъхновението е изчерпано..
Тогава обикновено се обръщам към някоя забравена любов.. или поне бих го направила. Вярваш или не, аз съм сигурна, че за една любов могат да се изпишат хиляда страници.. от трепета в началото до сивото притъпено примирение накрая.
Понякога ми се иска да бях по-възрастна.. защото понякога искам да мога да излея всяка мисъл на късче хартия. Искам да имам своята малка философия за света, за всичко около мен.
Може би понякога несъзнателно търсим любовта.. онази, книжната. Но винаги я търсим.. и я търсим навсякъде.
Може би едно примирение, заплетено твърде дълго в ежедневието ти, просто се превръща в съвсем ново чувство.. или е заместено.
Веднъж баба ми каза, че любовта е сладолед.. никога не искаш да му се види краят, но той непременно идва.
Ами ако сладоледът е бил толкова прекрасен, че когато е започнал да се разтопява, си престанал да ядеш, за да запазиш онова свежо чувство и вкуса на портокаловия следобед? И после, гледайки тъжната, недокосната от теб течност, разбираш, че си сбъркал, пропускайки всички не толкова хубави моменти, но все пак имащи същия вкус.. Би ли прибрал кофичката във фризера?
Какво мислиш за любовта? Какъв е мирисът, в който си я обгърнал? Смяташ ли, че именно тя е онова нещо, което кара хората да знаят с колко захар си пиеш кафето, или дали обичаш палачинки с мед?
Аз мисля, че е всички малки неща.. от любимата песен и най-удобните дънки до възможна алергия. Може би след като знаеш всичко това за някого и все още вярваш в него и в неговата любов, все пак има феи, които пазят по двама от нас.
Повярвай ми, Питър, аз съм тук и обещавам, ще те чакам!

„Тогава още знаех, че те има..
един такъв – на никого приличен!
Но нямаше лице, и глас, и име..
и аз не знаех как да те обичам..”
/К. Кондова/


Снощи ме попита дали обичам лятото.. „пролетта” – отвърна гласът ми в телефонната слушалка. И някъде далече чух усмивка..
Колко пъти ли казах.. та ти си досущ Малкия Принц! Искаше думи за лято..
”Почакай да си направя чай.” – усмихнах се.

Моето лято беше вчера, ще бъде и утре.
Беше миналия четвъртък в три часа, когато ми каза, че мечтаеш всеки ден и онази неделя, когато небето беше лилаво.
Беше сутринта, в която пихме топъл шоколад в шарена чаша насред оня цветен претъпкан площад.
Беше преди два часа, когато валеше сняг и преди три минути, когато се смях. Моето лято е сега, когато звучи тази песен.. сега, докато ти разказвам това.

Моето лято е:
там, където сме виновни.
‘там, където сме красиви, силни, неупотребени,
с нокти на сиамски котки и тела на манекени.
там сме още неумели, дишането е неточно,
и тревата е внезапна, а дървото е нарочно.’
Там, където мълчаливо слушам онзи позабравен звук на стар щурец и притворила очи мечтая за.. дъжда, дъгата, снежинки в кибритени кутии и оранжеви чорапи. Защото моето лято носи зелена тениска и сини панталонки. То тича босоного, детско, смело и свободно със сладолед и шарен чадър. То обича дъжда. Обича сивото небе. Обича шоколад и от онея бисквитки, дето имат ванилов крем. То обича музика и звука на фотоапарата ми, когато отново мълчаливо си открадвам спомени. То се радва, когато усети студена солена прегръдка около глезените ми.
Моето лято там, където съм хиляда пъти нелогична..
‘там, където ме намрази, там, където ме обикна.’
Моето лято е разноцветно. Има хиляда шапки и цели осем пуловера (за да се пази от студа).. то е гушнало усмивка и няколко пчелички (които знаят Мечо Пух).
Моето лято обича.. то обича с оная прекрасна книжна любов и с дъха на остаряла хартия, полита с чашка кафе. То обича с необятността на морето и цвета на дъгата.
Моето лято не мрази.. то само се разочарова. То може да плаче и да бъде тъжно. То е пътешественик с голяма раница и безброй значки. То може да пее всички песни, които съм обичала.
Моето лято е малко момченце, което тича след балони и хвърчила, стиснало Мечо Пух в ръка.
Моето лято е това, което ти наричаше, като бяхме малки, есенни цветя. Моето лято понякога идва, когато правим снежен човек в задния двор. (Прости ми, Зима.)
Като бях малка всички казваха ‘малко пролетно момиче’.. а аз заобичах следобедния летен дъжд, зеления мирис на поляните и цвета на небето в шест и половина, когато облаците са все едно рисувани с четка на художник, който после е смесил цветове от най – хубавата си палитра, за да облече небето в прекрасна шарена тениска.
И някой ден ти обещавам, като минат няколко години, ще те отведа пак:
‘Там, където всичко беше във зародиш.
Там, където – подозирам – много тайно още ходиш.
Там, където моят двойник може би ще се обади.
Там, където бяхме млади… Там, където бяхме млади.’


Да, принце, прав си.. все още сме млади! Безумно, смешно млади..
Затова и моето лято не познава началото и не вижда края си.

Отдавна беше, откакто написах последното писмо.
Не съм променена, не съм те забравила. Ти си тук, в малкото листче в ръката ми, в мириса на книгите ми и звука около мен. Просто си много далечен…. Странно чужд. Къдриците ми забравиха допира на ръката ти. Очите ми забравят и лицето ти. Пазя снимки, но нали знаеш, хората всеки ден се променят. Изгубила съм няколко променени стотни от лицето ти.
Липсва ми гласът ти. Телефонът е лъжец. Липсват ми думите ти. Вече не пишеш на хартия…. Електронните писма, които си написал, казвайки че си добре не са достатъчни. Печатните букви лъжат. Когато пишеш на ръка поне разбирам какво наистина се случва…. Докосвам страницата и разбирам колко си ядосан. Поглеждам разкривените буквички и знам дали наистина всичко е наред.
Виждам подписаното с любов хартиено приятелче и му вярвам. Но ти забравяш това в писмата, за които не тичам до пощенската кутия на двора.
Липсва ми светлината в очите ти,
Липсва ми вятъра, дето прави прическата ти смешна.
Липсва ми погледът ти, докато четеш книги.
Липсваш ми целия.

Почти забравям всичко..
И някога това наистина ме плашеше.. но напоследък все по-често разбирам колко е лесно да забравиш и да си тръгнеш.
Защото, сър, този път наистина стигнах до някъде..
Три часът е.. искате ли чаша чай?

Ти.. върви! Ръцете ми никак, никак не са измръзнали!

..





Запечатан спомен
..или една наистина остаряла история.



В четирите края на света се бяха настанили четири сезона.
В единия, морето, и тихо, и бурно плискаше потъналите в спокойствие скали на един бряг. Чувствата и мислите на един поет, отнесени от вятъра даваха на малките цветенца сила за нов живот. Някъде снегът беше завил до скоро будната и плодородна земя като огромен бял щит. Съвсем в края, най - близо до началото огнени листа и горещи сълзи падаха по земята и рамките на прозорците.
Някъде момче държеше в ръка ръката на момиче и шепнеше усмивки. А те огласяха тихо тишината и една топла целувка, едно море от нежност прегръщаха света.
От рамката на един прозорец, две влюбени до болка в живота очи, пълни с блясък и светлина даваха на света най - хубава усмивка. Събудила капчици дъжд и полъх на вятър, тя беше отнесена при цветята.
Някъде в един заснежен, потънал в бяло спокойствие парк седеше старец. Той гледаше замислен връхчетата на обувките си и стискаше здраво лист хартия в джоба на овехтялото си палто. Тъгата в очите му се усмихваше. Тя му напомняше хиляди щастливи мигове и шепнеше тихо, че сега, този щастлив миг, не бива да бъде помрачаван от липсата на продължителност на щастието в едно вече отминало време. Това време сега изглецдаше на стария мъж, като част от един отминал, стар живот. "Всичко е низ от мигове кратки." мислеше си той.
В един такъв подобен парк, само че оранжев и не толкова тих, седяха мъж и жена. Техните палта не бяха толкова овехтели. Те не стискаха спомен в ръцете си. Бяха сплели длани и в силата на тази прегръдка цялото им сърце се усмихваше. Те бяха щастливи за това, което имаха и горди с това, което бяха създали, докато щастието ги беше водило.
Светът се променя непрекъснато, но напук на времето - хората не!
Нима този старец с овехтяло палто, не е имал своето топло море и хубавия нежен залез? Нима някога, някъде не е бил в една такава рамка, зад стъклата на един най - обикновен прозорец и в неговите очи не е горяла същата безкористна и безусловно чиста любов към живота? И най - накрая, нима не седеше сега на същата пейка в едно по - различно време, когато вместо стара и смачкана снимка, приютила много спомени, той така ревниво пазеше една млада и нежна момичешка ръка?
Но той беше щастлив, защото знаеше, че е обичал, че е страдал, че е чувствал.
Беше щастлив, защото не се бе страхувал от живота.
Беше щастлив, заради малкта снимка, скрита между уморените му ръце.
Той беше живял...


Чаша кафе..
или бележките, забравени в шкафове..



Среднощно
на леля

Кажи ми нещо, нека бъде хубаво и тъжно..
и нека думите поскитат из дъжда.
Кажи ми тайна, забравена в прозорче тъмно..
Минута още, във миглите ми се крепи звезда.
Кажи ми нещичко за мене, за чашата с кафе на масата,
попитай ме защо не съм прибрала ризата във ъгъла запратена.
Давай, лъжа ми кажи ако искаш.. остави ме да вярвам в неистини!
После вземи пепелника и не спирай да галиш косите ми.
Разкажи ми за живота, от който някога си искал да бягаш..
Онзи, дето после се бил изплъзнал и сега няма как да си вземеш обратно.
Разкажи ми за вчера, за лятото в онова цветно кафе,
за прегръдката и фенера,
за момичето и момчето, потънали в безброй цветове.
Започни отначало.. почакай минута да взема одеало от шкафа..
Разкажи ми за себе си, за някоя от твоите нощи,
в които сред звездите си скитал..
Говори за мечтите, съдбата и всичко ако щеш после напук отречи..
Защо така лесно се доверявам на зеленото в твоите очи?
Кажи ми нещо, излъжи ме щом трябва..
Надраскай с нещо ето там стената!
Кажи ми тайна.. кафето е студено, а навън е тихо и единствено дъжда
ми шепне, че сме смели, луди, глупави деца..
Младостта е по стените, и на пода, и навсякъде..
А аз изпрах и ризата, затоплих чайника,
осъмнахме един на друг в очите..
секунда, две.. намерих маргаритка в косите си.
Кажи ми нещо, хубаво и тъжно..
Като тази сутрин – светла и сама
сред многото минути бързащи, отпий от чая..
А после, моля те, внимавай с моята врата.
А после.. с думите ще поседим самички
на дивана с книга във ръка..
Студено щом ми стане, ще си взема шала
и боса ще повървя за малко под дъжда.
Кажи ми нещо, нека бъде хубаво тъжно,
А после си върви.. остави ме да поплача сама.

23:29
08.07.2010г.


























**

на мама и Дани

Добър вечер! Коя си?
Знаеш ли.. няма значение – красива си.
Теб ли, малка страннице, наричаха любов?
Какво правиш тук, облечена така цветно.. защо е скъсано палтото ти?
Краката ти са мокри.. ти също ли обичаш да бягаш боса под дъжда?
Не.. жалко. Но няма страшно, давам ти чадъра си..
върви по всички сиви гари, дето някой плаче и чака следващия ден, в който ти ще се върнеш, облечена в ново хубаво палто..
Недей, върви.. не гледай мен така. Знаеш ли колко са пъстри очите ти!
Но ти.. ти плачеш. Защо си тъжна? .. Почакай минута тогава, сега ще сваря чая.
Лъжичка мед или кубчета захар?
Остани да поговорим ако искаш.. аз отдавна се чудя какво ще ти кажа
ако все пак един ден те срещна.
Но да бъде ясно – нищичко не искам да ми даваш..
не мога отново да бъда една от онези, дето толкова сляпо ти вярват.
Ти трябва да тръгваш? Права си, късно е вече.. вземи все пак чадъра,
шапката и няколко усмивки и тръгвай.. има за какво да се бориш, аз знам.
Ако не е така, остави ме излъгана.. нека да вярвам, че има не само една
гара, усмивка, трамвай или къща, където да бъдеш сега.
Прости ми, любов.
Защо си прибрала косите си?
Не си остаряла, все същата си.. само очите ти блестят в рамката на прозорчето
на онази мансарда..
Красив е шалът ти, не се тревожи, че мъничко е скъсан..
При тях остави го във парка.. обещаха си един на друг да пазят
мечтите си безмерни и попътния си вятър.
Давай, капитане! Опъвай платната.. аз тръгвам с теб,
точно в тази секунда решавам..
Има защо да се бориш, повярвай ми,
има ‘завинаги’ щом съществуват мечтатели!

09.07.2010г.









защото някой искаше да знае..

Аз съм един от хората, които не знаят много за себе си.. не съм сигурна какво търся, накъде съм тръгнала, какво искам.. понякога дори не знам коя съм и защо постъпвам по определен начин..
Аз съм човекът, който вечно търси отговори на въпросите, които никак не са жизнено важни.. но аз съм почувствала нещо, което иска тези отговори.
Аз все още нямам път.. нямам дори карта, тефтер и пътническа шапка.. никъде не откривам и една от огромните раници, в които човек може да побере нужното и ненужното, но обичано.. от чорапи до книги и фотоапарат.
Аз съм от хората, които искат да запазват откраднати спомени и да вдъхват мириса на нещата.. хора, които имат нужда да почувстват нещата, за да им помогнат да се случат..
Аз съм безумно млада и неопределена като личност.. и понякога, когато съм твърде наивна или много цинична, се плаша.. аз понякога плача, защото съм толкова ядосана, че няма как да се измъкна по друг начин.. понякога крясъците не помагат.. Вярвам, че прошепнатите думи оставят най-дълбоките отпечатъци в съзнанието.
Аз.. аз съм вървяла единствено по пътя на детските си мечти и цели.. път, който извървях до край.. път, по който пораснах и се превърнах в едно младо човече.. достатъчно голямо, за да има смелост да мисли за сериозните неща в бъдещия му живот.. и достатъчно младо, за да се страхува от неизвестното, новото. Признавам, ужасно се страхувам от непознатото.. страхувам се и от самотата.. а всъщност знаете ли колко пъти бягах в самотата през изминалите няколко месеца?.. и това беше някаква малка, нищожна, символична, мимолетна, моя самота.. но все пак някаква самота..
Тишината е друго.. от тишината не се страхувам. Тишината дава крила на мисълта.. преди да доведе самотата.. може би съм способна да се страхувам от всичко.
Не знам дали това ме прави разумна, умна или жалка.. мислете каквото искате, аз знам коя съм днес.. но съвсем, съвсем не зная коя ще бъде утре.
Вървях и по пътя на една любов.. вървях с ожулени колене, уморени очи и ум и ужасно уморено и наранено сърце. И всички пукнатини върху този път крещяха думите, за които бях глуха и показваха онова, за което бях сляпа.. а сега накъде?
Този път беше отрупан със знаци.. безумни и противоречиви знаци! А някой беше казал, че любовта е розова.. прекрасен лъжец! Радвам се, че не е прав.. розово е твърде.. приказен цвят. Моята любов беше хиляди пъти цветна.. вече не помня кога се случи, но една сутрин портокаловият вкус на дните ми беше изчезнал. Любовта беше сива.. и тогава видях единствения еднозначен и еднопосочен знак: Край!
Сивото притъпено примирение на края.. прекрасно!
Моят път е път, по който вървя с хората, които обичам! Пътят, върху който малкия ми брат изведнъж стана по-голям от мен.. онзи върху който майка ми слуша всичките ми истории, а баща ми се заканва на някое момче.. пътят, върху който вечер говоря с баба пред камината в кухнята й или стоя с часове на терасата, държейки телефонната слушалка, докато разказвам поредния си юношески ден на леля.. Моят път е онзи, върху който стискам ръката на най-добрата си приятелка която съвпада с всяка извивка на моята. Обожавам, когато някой я нарече моя сестра и обичам да усещам, че мога да и вярвам. Знаете ли колко отдавна изпитвам това?.. Всяка минута от последните седем години. Аз съм най-големият късметлия, когото познавате!
Трябва да спомена още един човек, който е изключително важен.. защото той ме спасява, когато не знам какво точно се случва с мен.. Благодаря на по-големия си небиологичен брат, който всъщност е най-перфектния вуйчо, който един седемнадесетгодишен младеж може да бъде!
Моят път е там, където съм щастлива, влюбена, обичаща и обичана.
Моят път не е определен и няма нищо общо с граници, континенти.. изобщо не се интересувам от това. Аз съм човекът, който обожава Into the wild, заради свободата в мисълта на целия филм. Аз все още не съм пътник..
Аз съм просто поредното неопределено шестнадесетгодишно момиче.. Коя съм аз ли?.. наистина не ми се говори за това!

понеделник, 18 октомври 2010 г.

събота, 16 октомври 2010 г.


- Къде отиваш? – гласът беше просто ехо в притихналата стая. Светлината беше изтощена.. кой успя да похаби толкова рано слънчевите лъчи?
Той закопча последното копче на ризата си и погледна разплаканите й очи.
- Изобщо не трябваше да бъда тук..
..
Събуждане.
А светлината е напълно.. заслепяваща.

„Кой си ти?”
Това се питам всяка сутрин, докато мия зъбите си и мислите ми са едновременно разпилени и събрани. Тогава мисля и за момичето от сънищата си.. тя има моето лице, моите очи, но не е.. мен. А ти си чужд.. непознат. Някак никога не си на мястото си.. ти вечно си тръгваш, а всъщност никога не си идвал. А аз плача.. на тайно, скрито място очите ми отново са влажни. И се питам.. обичам ли те в сънищата си? Познавам ли те..
Обичаш ли вятъра, дъха на стари книги.. забелязвал ли си колко са перфектни току що наострените моливи?
Какво виждаш, когато погледнеш към небето?
Защо не си тръгнал, след като съм те прогонила?

Закуска.. без портокалов сок, благодаря!
Ръката ми чертае пътища върху жълтеникавата хартия.. а аз всъщност не мисля за теб. Ти идваш единствено в съня ми.. тогава ти разказвам колко съм объркана, тогава държа ръката ти и се чувствам някак.. на топло. Но дори тогава, ти си непознат! Аз те обиквам единствено в сънищата..

Училищен коридор.. отвсякъде долитат смях, прегръдки, думи, тиха обич..
Ти си там.. и си безумно далече от мен и мислите ми.. а те са се вкопчили в нещо, което намирам за объркано в живота си. А вероятно аз съм чужда..

И отново.. кой си ти? Защо идваш неканен в сънищата ми и обвиняваш мен, защото плача?
Аз всъщност.. може би те познавах. Но това беше отдавна.. беше вчера. Днес си друг, нов, различен.. и аз не мога да те оприлича с нито един герой от книга..
Просто.. върви си. Аз се уморих да не разбираш, че съм дошла.
„Вземи половината от мен и
си отивай..”

сряда, 13 октомври 2010 г.



Аз съм един от хората, които не знаят много за себе си.. не съм сигурна какво търся, накъде съм тръгнала, какво искам.. понякога дори не знам коя съм и защо постъпвам по определен начин..
Аз съм човекът, който вечно търси отговори на въпросите, които никак не са жизнено важни.. но аз съм почувствала нещо, което иска тези отговори.
Аз все още нямам път.. нямам дори карта, тефтер и пътническа шапка.. никъде не откривам и една от огромните раници, в които човек може да побере нужното и ненужното, но обичано.. от чорапи до книги и фотоапарат.
Аз съм от хората, дето искат да запазват откраднати спомени и да вдъхват мириса на нещата.. хора, които имат нужда да почувстват нещата, за да им помогнат да се случат..
Аз съм безумно млада и неопределена като личност.. и понякога, когато съм твърде наивна или много цинична, се плаша.. аз понякога плаша, защото съм толкова ядосана, че няма как да се измъкна по друг начин.. понякога крясъците не помагат.. Вярвам, че прошепнатите думи оставят най-дълбоките отпечатъци в съзнанието.
Аз.. аз съм вървяла единствено по пътя на детските си мечти и цели.. път, който извървях до край.. път, по който пораснах и се превърнах в едно младо човече.. достатъчно голямо, за да има смелост да мисли за сериозните неща в бъдещия му живот.. и достатъчно младо, за да се страхува от неизвестното, новото. Признавам, ужасно се страхувам от непознатото.. страхувам се и от самотата.. а всъщност знаете ли колко пъти бягах в самотата през изминалите няколко месеца?.. и това беше някаква малка, нищожна, символична, мимолетна, моя самота.. но все пак някаква самота..
Тишината е друго.. от тишината не се страхувам. Тишината дава крила на мисълта.. преди да доведе самотата.. може би съм способна да се страхувам от всичко.
Не знам дали това ме прави разумна, умна или жалка.. мислете каквото искате, аз знам коя съм днес.. но съвсем, съвсем не зная коя ще бъде утре.
Вървях и по пътя на една любов.. вървях с ожулени колене, уморени очи и ум и ужасно уморено и наранено сърце. И всички пукнатини върху този път крещяха думите, за които бях глуха и показваха онова, за което бях сляпа.. а сега накъде?
Този път беше отрупан със знаци.. безумни и противоречиви знаци! А някой беше казал, че любовта е розова.. прекрасен лъжец! Радвам се, че не е прав.. розово е твърде.. приказен цвят. Моята любов беше хиляди пъти цветна.. вече не помня кога се случи, но една сутрин портокаловият вкус на дните ми беше изчезнал. Любовта беше сива.. и тогава видях единствения еднозначен и еднопосочен знак: Край!
Сивото притъпено примирение на края.. прекрасно!
Моят път е път, по който вървя с хората, които обичам! Пътят, върху който малкия ми брат изведнъж стана по-голям от мен.. онзи върху който майка ми слуша всичките ми истории, а баща ми се заканва на някое момче.. пътят, върху който вечер говоря с баба пред камината в кухнята й или стоя с часове на терасата, държейки телефонната слушалка, докато разказвам поредния си юношески ден на леля.. Моят път е онзи, върху който стискам ръката на най-добрата си приятелка която съвпада с всяка извивка на моята. Обожавам, когато някой я нарече моя сестра и обичам да усещам, че мога да и вярвам. Знаете ли колко отдавна изпитвам това?.. Всяка минута от последните седем години. Аз съм най-големият късметлия, който познавате!
Трябва да спомена още един човек, който е изключително важен.. защото той ме спасява, когато не знам какво точно се случва с мен.. Благодаря на по-големия си небиологичен брат, който всъщност е най-перфектния вуйчо, който един седемнадесетгодишен младеж може да бъде!
Моят път е там, където съм щастлива, влюбена, обичаща и обичана.
Моят път не е определен и няма нищо общо с граници, континенти.. изобщо не се интересувам от това. Аз съм човекът, който обожава Into the wild, заради свободата в мисълта на целия филм. Аз все още не съм пътник..
Аз съм просто поредното неопределено шестнадесетгодишно момиче.. Коя съм аз ли?.. наистина не ми се говори за това!

сряда, 8 септември 2010 г.



Знаеш ли, винаги съм обичала есента.. винаги е имало вълшебство! В дъха й на топло кафе и хубави книги, в звука, в промяната.. ако искаш кажи, че е клише, но аз се уморих да се тревожа за мислите на другите.
Винаги търсим вдъхновение.. то е като онова чувство на много какаова коледна сутрин. И го търсим навсякъде.. в купчината стари снимки, в музиката, книгите, миришещи на индийско орехче <33, пламъчето на малка свещ, наместена в керамично слонче или стихосбирка, подвързана с мека хартия.. във всичко, което може да запази мириса на нещата.
И после.. свещта угасва и песента, изпята далече от тук шепти, че вдъхновението е изчерпано..
Тогава обикновено се обръщам към някоя забравена любов.. или поне бих го направила. Вярваш или не, аз съм сигурна, че за една любов могат да се изпишат хиляда страници.. от трепета в началото до сивото притъпено примирение накрая.
Понякога ми се иска да бях по-възрастна.. защото понякога искам да мога да излея всяка мисъл на късче хартия. Искам да имам своята малка философия за света, за всичко около мен.
Може би понякога несъзнателно търсим любовта.. онази, книжната. Но винаги я търсим.. и я търсим навсякъде.
Може би едно примирение, заплетено твърде дълго в ежедневието ти, просто се превръща в съвсем ново чувство.. или е заместено.
Веднъж баба ми каза, че любовта е сладолед.. никога не искаш да му се види краят, но той непременно идва.
Ами ако сладоледът е бил толкова прекрасен, че когато е започнал да се разтопява, си престанал да ядеш, за да запазиш онова свежо чувство и вкуса на портокаловия следобед? И после, гледайки тъжната, недокосната от теб течност, разбираш, че си сбъркал, пропускайки всички не толкова хубави моменти, но все пак имащи същия вкус.. Би ли прибрал кофичката във фризера?
Какво мислиш за любовта? Какъв е мирисът, в който си я обгърнал? Смяташ ли, че именно тя е онова нещо, което кара хората да знаят с колко захар си пиеш кафето, или дали обичаш палачинки с мед?
Аз мисля, че е всички малки неща.. от любимата песен и най-удобните дънки до възможна алергия. Може би след като знаеш всичко това за някого и все още вярваш в него и в неговата любов, все пак има феи, които пазят по двама от нас.
Повярвай ми, Питър, аз съм тук и обещавам, ще те чакам!

вторник, 10 август 2010 г.

Моя Дани,

прочетох последните публикации в блога ти и някак.. изпитвам онова чувство, че съм безумно далече.. отново.
Иска ми се да знам какво не е наред.. а знаеш ли, когато говорихме сутринта, струва ми се, ти се оплаквах от вятъра.
Знам, че нямам право да те моля за това, но.. не бъди самотна. Ох.. аз съм най-ужасната най-добра приятелка евър.. :s
Съжалявам, че не съм наоколо..
Ти н е с и н и ч и я ! Каквото и да тревожи, screw it. :-))
Обичам те много.. ^^

Твоя: Аз.