четвъртък, 29 април 2010 г.

Neil Sedaka - happy birthday sweet sixteen

Tra la-la-la-la la-la-la-la
Happy birthday sweet sixteen
Tra la-la-la-la la-la-la-la
Happy birthday sweet sixteen

Tonight's the night I've waited for
Because you're not a baby anymore
You've turned into the prettiest girl I've ever seen
Happy birthday sweet sixteen

What happened to that funny face
My little tomboy now wears satin and lace
I can't believe my eyes you're just a teenage dream
Happy birthday sweet sixteen

When you were only six I was your big brother
Then when you were ten We didn't like each other
When you were thirteen You were my funny valentine
But since you've grown up Your future is sewn up
From now on you're gonna be mine, so

If I should smile with sweet surprise
It's just that you've grown up before my very eyes
You've turned into the prettiest girl I've ever seen
Happy birthday sweet sixteen

Беше невероятен рожден ден. Аз слушах песен на човек, роден през 1939 година и това е страхотно.
голямо мерси на всички, които обичам за рождения ден. за обажданията, съобщенията, песните, часът при фризьора и сивите обувчици /мамо, заслугата е твоя. обичам те много./, тортата със бананеното слънце /мерси бабо, задето ми повтаряш, че съм слънце непрекъснато. обичам те много./ , стихотворението и песента /ти си най-добрата анй-добра приятелка на света (heart)/.
лельо, аз също заплаках. обичам те много. (sun)



















На Ради
честит рожден ден, twin (:

принце мой, помогни ми, смени си адреса.
телефонният номер смени си. веднага!
аз не съм тъй желаната руса принцеса,
и да знаеш, пантофката много ми стяга.
стига приказки, принце, уморих се от роли.
уморих се да бягам в полунощ всяка вечер.
имам нужда за малко със теб да говоря,
без да бъда във балната рокля облечена.
да ти кажа, че, принце, (ти навярно си знаеш..) -
ти бе моята приказка - първа и вечна.
и какво, че навярно ти днес и нехаеш
и че вече сме толкова тъжно - далечни?
да ти кажа, че цели два века, заключена,
теб сънувах, мой принце.. аз бях твоята роза.
аз отдавна те чаках - точно теб - да се случиш
и да счупиш оковите в сивата проза.


но какво, че си тръгвам, щом после се връщам..
и какво, че пантофката много ми стяга..
днес ме няма. а утре отново е същото.
не разбрах ли - не мога от теб да избягам.

29 април 10
22:08

моята бу, чиито думи помагат винаги.
/дани/

Благодаря за съобщението по време на химията. беше малко хубаво бягство.
тенкс за осмиците и десетките (sun).
благодаря и за това по математика: you've turned into the prettiest girl i've ever seen, happy birthday sweet sixteen.
дами и господа, това е най-добрата ми приятелка. позволявам ви да завиждате. днес съм зла. (sun)

twin: чувствам се на 16. отново.
едно кликване, neil sedaka и вече съм година назад.
така че, слушай го и ти сега!! много!! за да може след време, както аз сега, да си пускаш тая песен и да се сещаш за тоя ден. ^^ after all.. не всеки ден човек става на sweet 16 ;p

моя сладка красива вече-не-толкова-малка близначке, пожелавам ти, отново, много готини осмици ;d 8 > 10 пък :d

пожелавам ти хората, най-вече баща ти :D (най-смешно ми е, когато той ни бърка ;d) да си мислят, че аз съм ти и ти си аз, защото стават ЗАБАВНИ ситуации. и май не съм ти казвала, но ми става супер мило, когато ни бъркат, и никога няма да мога да повярвам, защото ти си толкова по-хубава от мен и се чувствам все едно е станала някаква грешка като те помислят за мен или обратното :d мила симпатична грешка :D

пожелавам ти да продължаваме цял живот да измисляме умни неща като връх на света, пешо сметалото, ТОЙ Е ВЪЗВИШЕН! и т.н. ;d
и да не тъжиш много, когато завърша и две години ще трябва да се оправяш без мен! аз ще тъжа достатъчно и за двете ;d
и благодаря, че си кротката и милата от нас двете, но ми казваш, че обичаш, че аз не се притеснявам да кажа на хората всичко в очите, защото иначе сега щеше да те е страх да дойдеш при нашия випуск. а сега нашия випуск ги е страх да ти кажат нещо грубо, защото после аз.. *показва зъби и нокти*

пожелавам ти да бъдеш едно много Добро Типче. да бъдеш Добра в Професията си на Типче. и все пак понякога да играеш и ролята на нещастника, де, но то само понякога и само за разнообразие. но тогава и аз ще съм нещастника и ще си нещастникавеем заедно.

и да станеш най-откачения и готин психолог, да бъдеш като славов, без брадата, да подскачаш като нинджа, когато ти звънне телефонът и да носиш тениски на рок банди. ;d

и, добре, де.. ще ти спестя мъките да ходиш след нас с асен с нормални дрехи на бала.. няма да го карам да облича розова риза и вратовръзка..
;(

пожелавам ти да пребориш физиката!


if I should smile with sweet surprise,
it's just that you've grown up before my very eyes.
you've turned into the prettiest girl, i've ever seen.
happy birThday, sweet sixteen.

обичам те, dude. you're my best friend, poor you. still.... you're great at it. love you. (sun)

вторник, 27 април 2010 г.


















"ти не си моят иван на петкова с мъжете..
все тая, нали си ми влязъл под кожата.
не съм М. - да ме оплетеш в морски въжета.
наши единствени да сме - можем ли?
да загърбиш за малко предишните си любови
(не ме моли за същото - предишни няма).
ти не си яворов, та да ти крия отровата.
аз не съм лора - револверите са измама.
след теб светът едва ли ще свърши,
нито след мен ще пропадне земята.
катрин в мен е на ръба на прекършването -
в теб, хийтклиф, достатъчно се премятах.
е, на висоцки си далеч от таланта, още,
но само повикай - ще бъда марина влади -
и аз като нея, да ти спасявам нощите.
какво, че навярно съм прекалено млада?
че не съм нито красива, нито толкова луда,
както зелда - по теб да си пропилея здравето.
не сме фицджералдови - толкова влюбени.
а ти да си скот - съвсем нямаш правото.

нататък.. нататък ги знаеш историите.
приказки - предостатъчно сме прочели.
нито аз, нито ти сме от тия герои.
съвсем автентични сме.

искам те целия."

- Дани <3333

http://lilacpoetry.blogspot.com/

петък, 23 април 2010 г.


"А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?"
- М. Петкова

неделя, 18 април 2010 г.


451 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ
- Рей Бредбъри

"Ако ти дадат разчертана хартия,
пиши накриво."
- Х. Р. Хименес


„… защото вселената не може да бъде измерена или преценена, без човек да се почувства нищожен и самотен. Зная, опитвал съм го – по дяволите всичко!”

„Твърде много сме – помисли си той. – Ние сме милиарди, а това е прекалено много. Никой никого не познава. „В този момент на света има седем милиарда души.
Някой някъде обича.
Някой се усмихва. Някой е щастлив.
Някой казва истината.. някой някъде всъщност вярва в нея и в нейния блясък.
Някой се бори за мечтите си. Някой се бори със себе си.
Някой плаче.. някой е тъжен.
Някой е самотен. Някой е ядосан.
Някой търси отговори.
Някой лъже.
Някой плува, някой е безкрайно свободен.
Някой някого обича..

Наистина, много сме. Но не е вярно, че трябва да познаваш всички и да знаеш всичко, за да бъдеш щастлив и да знаеш, че живееш.
Седем милиарда души…
Понякога всичко, от което се нуждаеш е само една.
И тогава вече може би не си объркан, тогава си свободен.
Тогава си богат, защото обичаш.

„В света не всичко е наред!” Той е дом на объркани хора с объркани мисли, вкопчени в объркани животи.
А всъщност е тъжно, че е толкова лесно да повярваш в нещо. Нещо, за което не знаеш нищо, но все пак си толкова сигурен, че то е хубаво и добро.
И защо винаги мислим, че сме прави?
.. защото понякога всичко, което аз виждам са група объркани хора, спорещи над безсмислени проблеми, чието най – просто решение най – често е под носовете им.
.. Става трудно непрекъснато и винаги да вярваш в доброто у хората.
Тъжно.
Тъжно е също, че твърде лесно забравяме да си спомним важни неща. Такива, които имат значение, смисъл… за които някога сме вярвали, че за да бъдат тук има причина.
А, още нещо… защо е толкова лесно да рушим?...
Минало.
Бъдеще.
Изгубени в огън…


‘За него да опожарява беше наслаждение. Особено наслаждение беше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите.’Безумно е как понякога се стремим към разрушение, унищожение на нещо… а всичко е тук с цел, така е трябвало да бъде. Защото ние не бихме могли да живеем без което и да е животинче, без есенните листа на дърветата, без дъждовните капки, песъчинките на плажа. За всичко случващо се, има причина.
Хората унищожават свободата на ума си, отнемайки крилете на разума си. Именното книгата ни научава да живеем; позволява ни да видим целия свят такъв, какъвто някой наистина го е видял… да разберем колко всъщност е реална самата реалност.
… Тъжно е , защото наслаждението не е чувство, което трябва да бъде изпитано при гледката на разрушението.
Огънят в ‘451 градуса по Фаренхайт’ променя не само вещите - променя света и хората. Мислите им са там, където рекламите ги отведат.
„Но кой някога е успял да се изтръгне от ноктите, които го вкопчват в една телевизионна гостна? Та тя те превръща в това, което си иска.”Хората се доверяват на телевизията, защото колкото и да е жалко, това е единственото нещо, в което могат да повярват.
А хората в книгата са изгубили много. Те отчаяно вярват на студените телевизионни стени, мислят си, че хората, които наричат „семейства” и „приятели” разбират всички техни чувства, всяка тревога, всяка усмивка и всяка сълза. Но разбира се, нито стените, нито хората знаят какво е сълза или тревога. Може би познават усмивката… може би все пак някой някъде е видял росата по тревата и… сигурно някъде някой е помислил.
„- Хората не говорят за нищо.
Те всички казват едни и същи неща, никой не казва нещо различно от другия.”
Нали знаете как, когато срещнете стар познат на улицата, винаги го питате как е.
Той, разбира се, винаги отговаря: „Добре съм, благодаря.”
Вие знаете това. И все пак питате.
Това не са думи, които оставят следи... някак са много лишени от сила.
Може би изричайки тези думи, хората не говорят за нищо… или в най – добрия случай за нещо далечно.
И знаете ли кое е жалкото? Понякога способността ни да кажем какво наистина мислим е разликата между нас и останалите. А това е сила… никога не трябва да се страхуваш от мислите си или да се извиняваш, защото си казал какво чувстваш. Това е все едно да се изправиш пред света и да му кажеш: „Съжалявам, че стоя тук толкова истински.”
Не е нужно да бъдеш друг заради другите.. бъди себе си заради теб.
И тогава няма да бъдеш празен. Няма да се чудиш защо или кога, или кой..
И ще знаеш защо си влюбен или не.
Ще разбереш също че, светът не е толкова лошо място. Ще обичаш живота. Ей така, ще си имаш любим момент от всеки ден.
„Напълни очите си с чудеса, живей, като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света.
Не искай никакви граници, никаква сигурност – такива същества никога не е имало на света.”
Веднъж чух, че имало човек, който живеел на брега на морето на самотен остров. Всяка сутрин отварял прозореца си и виждал блясъка на вълните, прегръщащи пясъка… граница между два свята.
Един ден той обикнал всяка морска вълна и всяка песъчинка… имал нужда да знае, че те ще бъдат там, пред него, когато отвори очи.
Той обичал и звездите… просто се губел в тях и в историите им.
Мисля, че някъде прочетох… или чух, че когато гледаш дълго звездите се губиш.
В мисли, красота, чувства, текст на песен, мелодия, стара изпомачкана книжна страница.
Все в нещо и някъде се губиш.
И всичко това… пълнотата, завършеността, хармонията в света, съществуват…
„… за да се напомня на хората, че на нас ни е отделено малко място на земята и че ние живеем сред тази природа, която може да си вземе обратно всичко, което ни е дала, само като подухне срещу нас или като изпрати морските бури, за да ни покаже, че не сме чак толкова всемогъщи.”Светът не е част от живота ни. Бил е тук преди нас и ще остане след нас. Мисля, че ние сме част от неговия живот.

‘- Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и ми отговаряте направо. Нито за момент не се замисляте над това, което съм ви попитала.’Някак имаме способността да казваме само това, което искаме чуем, да чувстваме само това, което можем безболезнено и безпроблемно да понесем, да обичаме, толкова, колкото можем да сме сигурни, че няма да бъдем наранени. Аз бих нарекла това страх. Страх от разочарование, несигурност, свобода. Как можем да бъдем напълно щастливи, ако не чувстваме с всичка сила, ако позволим на мечтите си да бъдат просто мечти.
Просто… човек трябва да направи всичко възможно, за да не стане зрител на собствения си живот. Може би не трябва да бъдем толкова наивни, може би наистина не трябва да вярваме на телевизията! Защото понякога човек се доверява на непознатия зад рекламата, на новата лъскава машинка и забравя думите на хората, които го обичат… забравя и своите собствени.
И все пак....
Нали знаете как всички малки неща имат значение за всичко и всеки. Дори да са тривиални, като думите и специални, като мечтите. Прекрасни, като усмивките и музиката. Поучаващи, като книгите. Важни, объркани и чувстващи, като хората…
Аз си мислех за думите… как всъщност нямат смисъл, когато са босоноги… как им трябва чифт обувки с връзки от представи и значения. Колко глупаво ги лишаваме от тях…
За музиката, за непрекъснатия поток от звуци… за мечтите и за хората, които вярват в тях.
За цялата идеална, прекрасна, смееща се, сложна, объркана, тъжна или плачеща реалност.


А знаете ли, че лицата на хората, разказват най – забележителните истории от живота им? Защото всяка усмивка и всяка сълза е малка вселена, малко знание за живота и света.
‘Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните му и с всичко, всичко друго, сякаш нейните бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим.’Понякога си мисля, че би било прекрасно да откриеш човек, който е съвсем същият като теб.. но после се сещам, че тогава няма да бъдеш единствен, интересен, различен от всички останали..
Но наистина е хубаво да откриеш човекът, в чийто очи съществуваш такъв, какъвто винаги си бил… този, когото може би ти самият не познаваш. Тогава тези малки вселени са огледало на цялата ти същност, на всичките ти мечти, копнежи и желания. Тогава може би обикваш тези очи, които знаят истината.
Знам, че е глупаво да търсиш себе си, защото вярвам, че не можеш да намериш нещо, което никога не си създал или видял. Животът е приключение, в което не трябва да търсиш себе си, а да създадеш възможно най – добрата версия на човекът, който ще бъдеш.

‘Лицето й беше деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът – а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще продължи да става още по – тъмна, но несъмнено ще доведе до нова зора.’Кларис е най – реалното огледало на бъдещето в книгата..
Светът е объркан… той е сцена в театър, а хората имат малки роли. Главната роля е на телевизията, която е и техен ‘приятел’, и тяхно ‘семейство’. А хората, забравили в какво да вярват и за какво да се борят, унищожават малкото хубав цвят, останал в сивото небе на животите им – книгите.
Но Кларис, младата девойка, виждаща света през най – цветните очила е малкият, ярък лъч надеждна светлина. Защото тя е от онези хора, които променят света… и ти знаеш това, още когато ги срещнеш. Защото знаеш, че имат силата да променят теб..
А всъщност…
„Колко хора познаваш, които могат да пречупят собствената ти светлина върху самия теб? … Колко рядко лицата на другите хора възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?”


„В слабата светлина на пламъка, който той прикриваше с ръка, го погледнаха два бледи лунни камъка, потънали в заливче с бистра вода, над което животът си течеше, без да ги докосва.
- Милдрид!
Лицето й приличаше на остров, покрит със сняг, над който би могъл да завали дъжд, без тя да го почувства, над който облаци биха могли да хвърлят подвижната си сянка, без тя да я усети.”
Повечето хора, живеещи в тази самоунищожаваща се реалност, са оставили живота някъде… отстрани.
Просто… никакви проблеми, никакви чувства, никакви мисли, никакви мечти. Те са потънали в едно безшумно спокойствие и някаква безумна безучастност.


‘Когато те попитат на колко си години, винаги отговаряй, че си седемнадесетгодишна и побъркана.’
Всъщност значението на думата ‘побъркана’ не винаги e лошо.. всичко зависи от човекa, който я използва, човекa, към когото е насочена и светлината на слънцето, огряваща двамата точно в тази секунда.
Обичам дъжда. Обичам да усещам малките капчици в косата си… и все пак бягам.
Но веднъж се разхождах под дъжда. Бавно. Дава ти толкова време да мислиш. И знаете ли… точно тогава ви идват наум най-великите ви идеи.
Ако това значи, че съм луда, тогава благодаря. Не искам да бъде иначе.
Ако мисълта, че някой обича да вдъхва мириса на нещата, да ги разглежда и понякога да стои буден цяла нощ, разхождайки се и чакайки да види изгрева на слънцето, прави този човек побъркан, тогава нека бъда побъркана също..
Ако любовта е трагедия, просто защото рано или късно свършва, дайте ми трагедии.
Всички тези чувства на тъжна красота, защото знаеш ,че нищо няма да бъде толкова прекрасно и идеално, каквото е в този момент, са незаменими, любими и не са единствени.


А лудостта…
Да бъдеш различен не е лудост…
Не е лудост да обичаш.
Не е лудост да мислиш.
Не е лудост и да бягаш… просто е глупаво. Глупаво е да забравиш да мечтаеш, защото се страхуваш, че светът ще те нарани или разочарова.

„Аз не говоря за самите неща, сър – бе казал Фейбър. – Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея.”Колко малко хора могат да говорят за смисъла на нещата? Всъщност, колко хора се замислят за това?
Колко хора знаят, че живеят? Ей така, просто да знаят… без причина, без усилия… просто щастлива случайност.
„Понякога просто седя и мисля. Понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре и да ловя дъждовните капки с езика си. Вкусът им е също като на вино.”
Хубаво е да можеш да покажеш на някого колко прекрасно всъщност е това!
Прекрасно е да разбереш смисъла на живота… да го докоснеш и да знаеш, че вече си богат, защото знаеш и обичаш…
„Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука.
Книгите показват порите по лицето на живота.”
Книгите са сила. Най-прекрасните и изумителни сцени от филм не могат да се сравнят с няколко книжни страници… пък дори филмът да е взел историята от книгата. Защото филмите са чужди… те са изопачена, променена, осакатена версия на книгата в нечие чуждо въображение.
А книгата ти дава свободата да погледнеш… да мислиш… да разсъждаваш.
„Книгите можеш да обориш с разсъждения.”

„Колко пъти може да потъне човек и пак да остане жив?”…Не мисля, че човек може да потъне ако вярва в себе си и в силата си.
Никога няма да потънеш, докато знаеш, че можеш.
И знаеш ли кое е най – лошото? Светът да те превърне в някой, който никога не си бил и никога не си искал да бъдеш. Или да се опита… и ти да сбъркаш. Да си мислиш, че постъпваш правилно, че не е нужно да кажеш или направиш нещо, когато повече от всякога трябва да спасиш човека, който вече си… човека, който винаги си искал да бъдеш.



„- Казват, че съм била необщителна. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуване е да ти говоря за ей такива неща. – Тя подхвърли в ръка няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. – Или пък да приказваме за това колко странен е светът.”
Но нима хората всъщност разбират колко странен е светът? Те живеят далече от странността и проблемите. Малките, необикновени неща за тях не са прекрасни, а незначителни.
Какво всъщност разбираме ние от общуване… ние говорим и нищо не чуваме. Не чуваме собствените си думи… толкова механични сме станали.


„- Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.”Това е едно от малкото прекрасни неща, за които никой не мисли.
Които всички са забравили да запомнят.. сутрин по тревата има роса.
Но как човекът би могъл да знае това.
Събуждаме се. Обличаме костюми и вратовръзки. Четем вестника и недоволно разлистваме страници… може и да се усмихнем на нещо написано. Грабваме ключовете от масата и тръгваме по тротоари, покрити с павета и улици, завити с бетон.
Но нима някой би видял малките капчици дори да не беше така… прекалено бързаме.

„Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват. Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти.”Ние не можем да бъдем еднакви.
По света има хора, които не се раждат свободни и равни. Къде са конституцията и законите тогава…
Ние дори не можем да бъдем направени равни един на друг. А и не бива.
Защото светът се нуждае от изключителни личности.
Ние всички се нуждаем от изключителни личности. Ние искаме да бъдем специални, да бъдем щастливи.
Трябва да се научим, че да получиш това, от което се нуждаеш е по – важно от притежанието на нещо, което искаш.
Ние имаме нужда да се тревожим, точно толкова, колкото и да обичаме.
Ние имаме нужда от знания… за живота, за света, за хората, за всичко…
Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти... може би.
Книгите не ни дават знания, които да използваме, като оръжия. Те ни дават възможно най-сигурния щит – способността да убедиш някого в доброто и истината.

Няколко строфи могат да те променят ако вярваш в силата на книгата. Защото книгите са знание, хляб за гладните за мъдрост очи. Те са мисъл… те са чужда мисъл, до която имаш достъп. Книгите са нечий живот… всяка книга е малко знание за живота и мечтите на автора.
Книгата е вдъхновение, плам и мисъл.
Унищожаваме мисълта си, вдъхновението, мечтите и бъдещето си.. унищожаваме спомен от миналото и малкото нещо, което можем да запазим непокътнато за децата си.
Всъщност не. Книгите можем да променим. Можем да напишем милиони страници, залети с чаши кафе и прегърнати от усмивки… страници, изпомачкани от сълзи и изписани с истории за звездите, живота и хората, времето, странната мода, научните постижения, други книги, музика, детски тетрадки, надраскани с цветни моливи, глупави реклами дори. Всичко!

Но отдавна сме забравили в какво да вярваме и кога да започнем да се борим… отдавна сме събули обувките, носещи смисъла на думата „мечта”. А и на всяка друга всъщност…
Вече никой не вярва в приказки.
Вече никой не вярва в доброто у хората.
А и как би могло да бъде иначе? Хората имат нужда да нараняват други хора. Хората се избиват помежду си.
И все пак вече никой не се страхува от нищо.
Войната е далечна, защото не си вре носа в тривиалните ни глупави проблеми.
Гладът и нещастието на другите са ни чужди, защото сме сгушени на топло вкъщи.
Способни сме да открием красотата дори в смъртта. Но нима е красиво да загубиш всичко, за да си свободен да поемеш всякакъв риск? Нима смъртта става красива, когато животът изгуби блясъка си?
Истината ли… в смъртта никога не е имало нищо красиво.
Имало е гордост, сила, свобода, достойнство… но никога красота.
Унищожението никога не е било красиво.
Истинската прелест на огъня не се крие в способността му да отърве някого от твърде сериозните проблеми на хората, които са свикнали да се тревожат за часовото разпределение на телевизионните програми.
Прометей не е дал огъня на хората, за да унищожаваме силата и блясъка на разума си…
А ние сме толкова повредени, че сме способни да превърнем всичко в оръжие.
А това е твърде жалко…

„Книгите съществуват, за да ни напомнят какви магарета и глупци сме. Те са като преторианската гвардия на Цезар, която сред грохота на парада му шепнела: „Цезаре, помни, че си смъртен!”
Книгите всъщност действително са нечий живот… те дори са най-реалният образ на човека, който ги е съчинил. Защото някой може би е посветил целия си живот на изписването на своите мисли черно на бяло.
„Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи, Нещо липсва. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите. Затова си помислих, че книгите може да помогнат.
- Вие сте един безнадежден романтик. Това би звучало смешно, ако не беше толкова сериозно. Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите.”

Книгите са едно несметно богатство. Книгите са спасението, от което се нуждаем понякога. Всъщност… в книгите има много повече от вълшебство. Зад всяка книга стои история, мисъл, мъдрост.
В книгите определено има нещо, което е достатъчно силно, за да накара една жена да остане в горяща къща.
„Човек не остава ей така, за нищо.”

Ние сме само хора… малки същества, които допускат грешки. Много грешки. Малки и големи грешки.
Да обуеш чорапи от различни чифтове не е грешка, а забавна случайност… или може би мъничка грешка.
Ние се срамуваме от невежеството си и никой никога не ни се присмива. Не научаваме нищо, защото не се възползваме от грешките си. А това е грешка.

Знаете ли, че има хиляди начини да се спасим… да намерим сигурност в цялата бъркотия, целия хаос.
„Светът е огромен и спасение дебне отвсякъде.”
Аз вярвам, че музиката може винаги да те спаси. Дори веднъж успях да открия текст на песен, който казва точно това. И въпреки че знаех, че този текст не е съвсем верен за мен, се почувствах някак… добре. Знаех, че през цялото време съм знаела нещо важно и истинско.
Вярвам също, че книгите могат да ни попречат да повторим стари грешки.
Вярвам в мечтите, в приказките, в истинската любов и съдбата… вярвам в доброто у хората, но не вярвам, че има човек, който никога не е причинил болка никому.
Вярвам, че всеки греши и че тези мои думи не са грешка.
Вярвам в книгите и думите… защото те наистина имат сила.
Хората не бива да бързат толкова много… безумно бързаме. Не виждаме нищо. Забравяме бързо, защото пропускаме съществените и интересни неща, заслужаващи да бъдат запомнени. Гласовете ни се преплитат някъде във въздуха, а думите.. е, те остават там..
И когато мислим за това, ние съвсем не ангажираме умовете си с твърде много неща. Защото това е едно от малкото съществени и важни неща, които стоят в основата на живота ни.

„Живеем във време, когато цветята се опитват да живеят чрез други цветя, вместо да растат върху чернозема под благодатния дъжд.
Ето това е първото нещо, от което имаме нужда. Качество, тъкан на нашите познания.
- А второто?
- Свободно време.”

А всъщност не само цветята се опитват живеят чрез други цветя. Хората също.
Всеки иска да чуе от някой друг, че е щастлив… някак имаме нужда да бъдем убедени в собственото си щастие, в собствените си качества.
Понякога, когато не сме сигурни в тях, в качествата си, в тъканта на познанията си, ние се опитваме да докажем на самите себе си, че те съществуват… че не са нещо ефимерно, което може да изчезне за секунда
Винаги сме търсели най-високата скала, от която да се хвърлим и винаги сме искали да се борим с най-силните вълни…

„… но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг – фрас, фрас, фрас… Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е.”
Много ми е трудно да напиша нещо след този цитат. Просто чувствам, че вече е казал всичко…
Хората не се интересуват. Те бързат.
Те препускат през всичко без да се интересуват какво не виждат.
Хората говорят бързо без да се интересуват какво са чули, защото всъщност… хората чуват само това, което имат нужда да чуят и говорят само това, което искат да чуят.

Истината е, че ние мислим, че сме открили смисъла на всичко.
Дори на живота.
Много съм далече от мисълта да мисля, че знам или че съм права но…
Животът не иска да чакаш бурята да отмине... трябва просто да се научиш да танцуваш под дъжда.
Не всичко винаги е лесно или свършва добре.
И все пак ние рядко знаем абсолютно всичко за света или живота.
„Може би книгите поне наполовина ще ни измъкнат от това неведение. Може би те ще ни попречат да повтаряме същите налудничави грешки!”


P. S. „ Един ден здраво ще се вкопча в света. Сега съм го докоснал с пръст, но това е само началото.”

четвъртък, 1 април 2010 г.


(: