Запечатан спомен

В четирите края на света се бяха настанили четири сезона.

В единия, морето, и тихо, и бурно плискаше потъналите в спокойствие скали на един бряг. Чувствата и мислите на един поет, отнесени от вятъра даваха на малките цветенца сила за нов живот. Някъде снегът беше завил до скоро будната и плодородна земя като огромен бял щит. Съвсем в края, най - близо до началото огнени листа и горещи сълзи падаха по земята и рамките на прозорците.

Някъде момче държеше в ръка ръката на момиче и шепнеше усмивки. А те огласяха тихо тишината и една топла целувка, едно море от нежност прегръщаха света.

От рамката на един прозорец, две влюбени до болка в живота очи, пълни с блясък и светлина даваха на света най - хубава усмивка. Събудила капчици дъжд и полъх на вятър, тя беше отнесена при цветята.

Някъде в един заснежен, потънал в бяло спокойствие парк седеше старец. Той гледаше замислен връхчетата на обувките си и стискаше здраво лист хартия в джоба на овехтялото си палто. Тъгата в очите му се усмихваше. Тя му напомняше хиляди щастливи мигове и шепнеше тихо, че сега, този щастлив миг, не бива да бъде помрачаван от липсата на продължителност на щастието в едно вече отминало време. Това време сега изглецдаше на стария мъж, като част от един отминал, стар живот. "Всичко е низ от мигове кратки." мислеше си той.

В един такъв подобен парк, само че оранжев и не толкова тих, седяха мъж и жена. Техните палта не бяха толкова овехтели. Те не стискаха спомен в ръцете си. Бяха сплели длани и в силата на тази прегръдка цялото им сърце се усмихваше. Те бяха щастливи за това, което имаха и горди с това, което бяха създали, докато щастието ги беше водило.

Светът се променя непрекъснато, но напук на времето - хората не!

Нима този старец с овехтяло палто, не е имал своето топло море и хубавия нежен залез? Нима някога, някъде не е бил в една такава рамка, зад стъклата на един най - обикновен прозорец и в неговите очи не е горяла същата безкористна и безусловно чиста любов към живота? И най - накрая, нима не седеше сега на същата пейка в едно по - различно време, когато вместо стара и смачкана снимка, приютила много спомени, той така ревниво пазеше една млада и нежна момичешка ръка?

Но той беше щастлив, защото знаеше, че е обичал, че е страдал, че е чувствал.

Беше щастлив, защото не се бе страхувал от живота.

Беше щастлив, заради малкта снимка, скрита между уморените му ръце.

Той беше живял...

.