- Къде отиваш? – гласът беше просто ехо в притихналата стая. Светлината беше изтощена.. кой успя да похаби толкова рано слънчевите лъчи?
Той закопча последното копче на ризата си и погледна разплаканите й очи.
- Изобщо не трябваше да бъда тук..
..
Събуждане.
А светлината е напълно.. заслепяваща.

„Кой си ти?”
Това се питам всяка сутрин, докато мия зъбите си и мислите ми са едновременно разпилени и събрани. Тогава мисля и за момичето от сънищата си.. тя има моето лице, моите очи, но не е.. мен. А ти си чужд.. непознат. Някак никога не си на мястото си.. ти вечно си тръгваш, а всъщност никога не си идвал. А аз плача.. на тайно, скрито място очите ми отново са влажни. И се питам.. обичам ли те в сънищата си? Познавам ли те..
Обичаш ли вятъра, дъха на стари книги.. забелязвал ли си колко са перфектни току що наострените моливи?
Какво виждаш, когато погледнеш към небето?
Защо не си тръгнал, след като съм те прогонила?

Закуска.. без портокалов сок, благодаря!
Ръката ми чертае пътища върху жълтеникавата хартия.. а аз всъщност не мисля за теб. Ти идваш единствено в съня ми.. тогава ти разказвам колко съм объркана, тогава държа ръката ти и се чувствам някак.. на топло. Но дори тогава, ти си непознат! Аз те обиквам единствено в сънищата..

Училищен коридор.. отвсякъде долитат смях, прегръдки, думи, тиха обич..
Ти си там.. и си безумно далече от мен и мислите ми.. а те са се вкопчили в нещо, което намирам за объркано в живота си. А вероятно аз съм чужда..

И отново.. кой си ти? Защо идваш неканен в сънищата ми и обвиняваш мен, защото плача?
Аз всъщност.. може би те познавах. Но това беше отдавна.. беше вчера. Днес си друг, нов, различен.. и аз не мога да те оприлича с нито един герой от книга..
Просто.. върви си. Аз се уморих да не разбираш, че съм дошла.
„Вземи половината от мен и
си отивай..”

Аз съм един от хората, които не знаят много за себе си.. не съм сигурна какво търся, накъде съм тръгнала, какво искам.. понякога дори не знам коя съм и защо постъпвам по определен начин..
Аз съм човекът, който вечно търси отговори на въпросите, които никак не са жизнено важни.. но аз съм почувствала нещо, което иска тези отговори.
Аз все още нямам път.. нямам дори карта, тефтер и пътническа шапка.. никъде не откривам и една от огромните раници, в които човек може да побере нужното и ненужното, но обичано.. от чорапи до книги и фотоапарат.
Аз съм от хората, дето искат да запазват откраднати спомени и да вдъхват мириса на нещата.. хора, които имат нужда да почувстват нещата, за да им помогнат да се случат..
Аз съм безумно млада и неопределена като личност.. и понякога, когато съм твърде наивна или много цинична, се плаша.. аз понякога плаша, защото съм толкова ядосана, че няма как да се измъкна по друг начин.. понякога крясъците не помагат.. Вярвам, че прошепнатите думи оставят най-дълбоките отпечатъци в съзнанието.
Аз.. аз съм вървяла единствено по пътя на детските си мечти и цели.. път, който извървях до край.. път, по който пораснах и се превърнах в едно младо човече.. достатъчно голямо, за да има смелост да мисли за сериозните неща в бъдещия му живот.. и достатъчно младо, за да се страхува от неизвестното, новото. Признавам, ужасно се страхувам от непознатото.. страхувам се и от самотата.. а всъщност знаете ли колко пъти бягах в самотата през изминалите няколко месеца?.. и това беше някаква малка, нищожна, символична, мимолетна, моя самота.. но все пак някаква самота..
Тишината е друго.. от тишината не се страхувам. Тишината дава крила на мисълта.. преди да доведе самотата.. може би съм способна да се страхувам от всичко.
Не знам дали това ме прави разумна, умна или жалка.. мислете каквото искате, аз знам коя съм днес.. но съвсем, съвсем не зная коя ще бъде утре.
Вървях и по пътя на една любов.. вървях с ожулени колене, уморени очи и ум и ужасно уморено и наранено сърце. И всички пукнатини върху този път крещяха думите, за които бях глуха и показваха онова, за което бях сляпа.. а сега накъде?
Този път беше отрупан със знаци.. безумни и противоречиви знаци! А някой беше казал, че любовта е розова.. прекрасен лъжец! Радвам се, че не е прав.. розово е твърде.. приказен цвят. Моята любов беше хиляди пъти цветна.. вече не помня кога се случи, но една сутрин портокаловият вкус на дните ми беше изчезнал. Любовта беше сива.. и тогава видях единствения еднозначен и еднопосочен знак: Край!
Сивото притъпено примирение на края.. прекрасно!
Моят път е път, по който вървя с хората, които обичам! Пътят, върху който малкия ми брат изведнъж стана по-голям от мен.. онзи върху който майка ми слуша всичките ми истории, а баща ми се заканва на някое момче.. пътят, върху който вечер говоря с баба пред камината в кухнята й или стоя с часове на терасата, държейки телефонната слушалка, докато разказвам поредния си юношески ден на леля.. Моят път е онзи, върху който стискам ръката на най-добрата си приятелка която съвпада с всяка извивка на моята. Обожавам, когато някой я нарече моя сестра и обичам да усещам, че мога да и вярвам. Знаете ли колко отдавна изпитвам това?.. Всяка минута от последните седем години. Аз съм най-големият късметлия, който познавате!
Трябва да спомена още един човек, който е изключително важен.. защото той ме спасява, когато не знам какво точно се случва с мен.. Благодаря на по-големия си небиологичен брат, който всъщност е най-перфектния вуйчо, който един седемнадесетгодишен младеж може да бъде!
Моят път е там, където съм щастлива, влюбена, обичаща и обичана.
Моят път не е определен и няма нищо общо с граници, континенти.. изобщо не се интересувам от това. Аз съм човекът, който обожава Into the wild, заради свободата в мисълта на целия филм. Аз все още не съм пътник..
Аз съм просто поредното неопределено шестнадесетгодишно момиче.. Коя съм аз ли?.. наистина не ми се говори за това!

Знаеш ли, винаги съм обичала есента.. винаги е имало вълшебство! В дъха й на топло кафе и хубави книги, в звука, в промяната.. ако искаш кажи, че е клише, но аз се уморих да се тревожа за мислите на другите.
Винаги търсим вдъхновение.. то е като онова чувство на много какаова коледна сутрин. И го търсим навсякъде.. в купчината стари снимки, в музиката, книгите, миришещи на индийско орехче <33, пламъчето на малка свещ, наместена в керамично слонче или стихосбирка, подвързана с мека хартия.. във всичко, което може да запази мириса на нещата.
И после.. свещта угасва и песента, изпята далече от тук шепти, че вдъхновението е изчерпано..
Тогава обикновено се обръщам към някоя забравена любов.. или поне бих го направила. Вярваш или не, аз съм сигурна, че за една любов могат да се изпишат хиляда страници.. от трепета в началото до сивото притъпено примирение накрая.
Понякога ми се иска да бях по-възрастна.. защото понякога искам да мога да излея всяка мисъл на късче хартия. Искам да имам своята малка философия за света, за всичко около мен.
Може би понякога несъзнателно търсим любовта.. онази, книжната. Но винаги я търсим.. и я търсим навсякъде.
Може би едно примирение, заплетено твърде дълго в ежедневието ти, просто се превръща в съвсем ново чувство.. или е заместено.
Веднъж баба ми каза, че любовта е сладолед.. никога не искаш да му се види краят, но той непременно идва.
Ами ако сладоледът е бил толкова прекрасен, че когато е започнал да се разтопява, си престанал да ядеш, за да запазиш онова свежо чувство и вкуса на портокаловия следобед? И после, гледайки тъжната, недокосната от теб течност, разбираш, че си сбъркал, пропускайки всички не толкова хубави моменти, но все пак имащи същия вкус.. Би ли прибрал кофичката във фризера?
Какво мислиш за любовта? Какъв е мирисът, в който си я обгърнал? Смяташ ли, че именно тя е онова нещо, което кара хората да знаят с колко захар си пиеш кафето, или дали обичаш палачинки с мед?
Аз мисля, че е всички малки неща.. от любимата песен и най-удобните дънки до възможна алергия. Може би след като знаеш всичко това за някого и все още вярваш в него и в неговата любов, все пак има феи, които пазят по двама от нас.
Повярвай ми, Питър, аз съм тук и обещавам, ще те чакам!

Моя Дани,

прочетох последните публикации в блога ти и някак.. изпитвам онова чувство, че съм безумно далече.. отново.
Иска ми се да знам какво не е наред.. а знаеш ли, когато говорихме сутринта, струва ми се, ти се оплаквах от вятъра.
Знам, че нямам право да те моля за това, но.. не бъди самотна. Ох.. аз съм най-ужасната най-добра приятелка евър.. :s
Съжалявам, че не съм наоколо..
Ти н е с и н и ч и я ! Каквото и да тревожи, screw it. :-))
Обичам те много.. ^^

Твоя: Аз.

30.07.2010

Усещам огъня върху лицето си и си мисля..
Ако някога в живота си напиша нещо прекрасно, сега му е времето. Но, държейки химикала, допирайки писеца до страницата, аз всъщност осъзнавам, че не мога.. и че няма как да предизвикам това, защото.. защото това е нещо, което те връхлита и изпълва.. и е толкова силно, че ти си твърде малък, за да го побереш. Тогава ти.. просто показваш тази сила на света.
И изведнъж това си е твоята сила.. това е твоят начин да кажеш на света кой си, какво търсиш, за къде си се запътил и прочие.. и може би някой ден ще убедиш себе си, че от всички тези въпроси няма никаква полза..


31.07.2010

Всеки път, когато усетя, че всеки нов ден изтича през пръстите ми най-безвъзвратно, мъничко се натъжавам.. и всеки път глупаво забравям да си спомня, че все още има време.. все още е лято. (слънчица)

***

Искам също да се науча да не се страхувам от чувствата си. Да бъда един от онези хора, дето не се смущават от изпадане в глупави ситуации, които крещат: ти си човек.
Вярно е! Т и с и ч о в е к .
Ти чувстваш, ти постигаш, ти грешиш.. Ти си силен и слаб, не си смел, когато поживееш. Ти си глупав и умен. Ти си грешен..
И както казва Шарлот Бронте: К а к в о о т т о в а ?

Веднъж в кафяв тефтер написах: Мисля, че изписаните до тук неумели, неопитни редове от твърде младата ми ръка, са напълно достатъчни за днес. : -))

drifter.

Седя мълчаливо, разлиствайки тетрадката страница по страница. Около мен няма звуци. Просто тишина. Аз тихичко извайвам нова мелодия от мисли..
А какво всъщност търся?.. Какво точно чакам?
Защо не взема да събера онази купчина стари рисунки и да ги скрия от себе си. После ще се убедя някак, че съм забравила къде съм ги сложила. И ще спра.. за мъничко. Глътка въздух..

Някак решавам, че искам да помисля за нещо важно.. сутринта, докато четях „Жената днес”, открих статии за разговора.
Знаете ли, че децата се смеят по 400 пъти на ден?
А аз.. имам нужда да пиша. Да поговоря със себе си.. пък дано все някак събера мислите си.
Защо все се опитваме да направим това? Не може ли просто да ги оставим свободни, хаотични, объркани.. и без това често /поне аз съм/, сме нелогични.. а и е много хубаво да бъдеш спонтанен, да правиш не толкова обмислени неща! Мисля, че именно това е причината за 400-те усмивки.. непринудеността на живота. (слънчице)
А колкото до разговорите със себе си.. те винаги помагат. Поне на мен..
Понякога не можеш да намериш точните думи.. но въпреки това, си способен да говориш със себе си.. да останеш безмълвен и едновременно с това да разбереш всичко, което се нуждаеш. Току виж си открил и правилните думи..
А знаете ли колко е прекрасно, когато откриеш друг човек, който разбира неизказаните думи?..

Мисля си, че именно в думите е причината за всичко.. е, хубаво, почти всичко.
Но.. думите раждат щастие, тъга, любов, омраза, разочарование, гордост, усмивки, сълзи.. оставят мънички отпечатъци в живота на човек.. те имат сила. В много случаи, ние никак не разбираме тази сила.. не осъзнаваме дори смисъла на думите. Водим някак празни разговори.. просто за да задоволим потребността си от общуване..
Но каква е ползата от всички „малки” разговори, с които всеки ден се сблъскваме.. след няколко дни нищо не е останало от тях. И въпреки това, няма как дните ни да ги пропуснат.. може би в това е и тяхното очарование.
А имаме нужда от думи, които оставят следи.. думи, които наистина имат сила.
И все си мисля.. може би именно смях и думи ни липсват..

Възрастните се смеят около 15 пъти на ден..
Сбърках.. не ни трябват просто думи!
Това, което всъщност всеки ден търсим, са правилните думи.. защото точно те помагат, когато сме тъжни, объркани, изгубени. Защото, да си го признаем, на всеки се случва.
Понякога дори нарочно се губим. Преди няколко месеца бях прочела някъде, че когато човек гледа звездите, се губи в тях.. преди около седмица лежах под звездно небе почти цял час – изгубих се в мисли, мечти, приключения и музика..
И честно да си призная.. искам пак!

Кой каза, че да си изгубен е лошо? Всъщност, някой наистина го е казал.. да изгубиш себе си е страшно.. но все си мисля, че останалото е много по-лесно поправимо. Губиш пътя си.. вярваш, че за всичко си има причина.. усмихваш се и си чертаеш нова карта.
The truth is, there is nothing to be afraid of – it’s just life. – Ellie.

Веднъж бях написала, че не разбирам защо всичко винаги трябва да бъде толкова объркано.. защото всичко, което аз виждам, е група хора, борещи се с проблеми, чието най-просто решение е под носовете им..
Но, какво мога да знам аз.. та, аз съм на шестнайсет – съмнявам се, че ми се налага да се справям с много сериозни проблеми.. и все пак, нали някой беше казал: Не съм достатъчно малък, за да знам всичко!
Може би точно сега е времето, когато знам напълно достатъчно! :-))

Ваша: Аз