Седя мълчаливо, разлиствайки тетрадката страница по страница. Около мен няма звуци. Просто тишина. Аз тихичко извайвам нова мелодия от мисли..
А какво всъщност търся?.. Какво точно чакам?
Защо не взема да събера онази купчина стари рисунки и да ги скрия от себе си. После ще се убедя някак, че съм забравила къде съм ги сложила. И ще спра.. за мъничко. Глътка въздух..

Някак решавам, че искам да помисля за нещо важно.. сутринта, докато четях „Жената днес”, открих статии за разговора.
Знаете ли, че децата се смеят по 400 пъти на ден?
А аз.. имам нужда да пиша. Да поговоря със себе си.. пък дано все някак събера мислите си.
Защо все се опитваме да направим това? Не може ли просто да ги оставим свободни, хаотични, объркани.. и без това често /поне аз съм/, сме нелогични.. а и е много хубаво да бъдеш спонтанен, да правиш не толкова обмислени неща! Мисля, че именно това е причината за 400-те усмивки.. непринудеността на живота. (слънчице)
А колкото до разговорите със себе си.. те винаги помагат. Поне на мен..
Понякога не можеш да намериш точните думи.. но въпреки това, си способен да говориш със себе си.. да останеш безмълвен и едновременно с това да разбереш всичко, което се нуждаеш. Току виж си открил и правилните думи..
А знаете ли колко е прекрасно, когато откриеш друг човек, който разбира неизказаните думи?..

Мисля си, че именно в думите е причината за всичко.. е, хубаво, почти всичко.
Но.. думите раждат щастие, тъга, любов, омраза, разочарование, гордост, усмивки, сълзи.. оставят мънички отпечатъци в живота на човек.. те имат сила. В много случаи, ние никак не разбираме тази сила.. не осъзнаваме дори смисъла на думите. Водим някак празни разговори.. просто за да задоволим потребността си от общуване..
Но каква е ползата от всички „малки” разговори, с които всеки ден се сблъскваме.. след няколко дни нищо не е останало от тях. И въпреки това, няма как дните ни да ги пропуснат.. може би в това е и тяхното очарование.
А имаме нужда от думи, които оставят следи.. думи, които наистина имат сила.
И все си мисля.. може би именно смях и думи ни липсват..

Възрастните се смеят около 15 пъти на ден..
Сбърках.. не ни трябват просто думи!
Това, което всъщност всеки ден търсим, са правилните думи.. защото точно те помагат, когато сме тъжни, объркани, изгубени. Защото, да си го признаем, на всеки се случва.
Понякога дори нарочно се губим. Преди няколко месеца бях прочела някъде, че когато човек гледа звездите, се губи в тях.. преди около седмица лежах под звездно небе почти цял час – изгубих се в мисли, мечти, приключения и музика..
И честно да си призная.. искам пак!

Кой каза, че да си изгубен е лошо? Всъщност, някой наистина го е казал.. да изгубиш себе си е страшно.. но все си мисля, че останалото е много по-лесно поправимо. Губиш пътя си.. вярваш, че за всичко си има причина.. усмихваш се и си чертаеш нова карта.
The truth is, there is nothing to be afraid of – it’s just life. – Ellie.

Веднъж бях написала, че не разбирам защо всичко винаги трябва да бъде толкова объркано.. защото всичко, което аз виждам, е група хора, борещи се с проблеми, чието най-просто решение е под носовете им..
Но, какво мога да знам аз.. та, аз съм на шестнайсет – съмнявам се, че ми се налага да се справям с много сериозни проблеми.. и все пак, нали някой беше казал: Не съм достатъчно малък, за да знам всичко!
Може би точно сега е времето, когато знам напълно достатъчно! :-))

Ваша: Аз

Моето лято беше вчера, ще бъде и утре.
Беше миналия четвъртък в три часа, когато ми каза, че мечтаеш всеки ден и онази неделя, когато небето беше лилаво.
Беше сутринта, в която пихме топъл шоколад в шарена чаша насред оня цветен претъпкан площад.
Беше преди два часа, когато валеше сняг и преди три минути, когато се смях. Моето лято е сега, когато звучи тази песен.. сега, докато ти разказвам това.

Моето лято е:
там, където сме виновни.
‘там, където сме красиви, силни, неупотребени,
с нокти на сиамски котки и тела на манекени.
там сме още неумели, дишането е неточно,
и тревата е внезапна, а дървото е нарочно.’
Там, където мълчаливо слушам онзи позабравен звук на стар щурец и притворила очи мечтая за.. дъжда, дъгата, снежинки в кибритени кутии и оранжеви чорапи. Защото моето лято носи зелена тениска и сини панталонки. То тича босоного, детско, смело и свободно със сладолед и шарен чадър. То обича дъжда. Обича сивото небе. Обича шоколад и от онея бисквитки, дето имат ванилов крем. То обича музика и звука на фотоапарата ми, когато отново мълчаливо си открадвам спомени. То се радва, когато усети студена солена прегръдка около глезените ми.
Моето лято там, където съм хиляда пъти нелогична..
‘там, където ме намрази, там, където ме обикна.’
Моето лято е разноцветно. Има хиляда шапки и цели осем пуловера (за да се пази от студа).. то е гушнало усмивка и няколко пчелички (които знаят Мечо Пух).
Моето лято обича.. то обича с оная прекрасна книжна любов и с дъха на остаряла хартия, полита с чашка кафе. То обича с необятността на морето и цвета на дъгата.
Моето лято не мрази.. то само се разочарова. То може да плаче и да бъде тъжно. То е пътешественик с голяма раница и безброй значки. То може да пее всички песни, които съм обичала.
Моето лято е малко момченце, което тича след балони и хвърчила, стиснало Мечо Пух в ръка.
Моето лято е това, което ти наричаше, като бяхме малки, есенни цветя. Моето лято понякога идва, когато правим снежен човек в задния двор. (Прости ми, Зима.)
Като бях малка всички казваха ‘малко пролетно момиче’.. а аз заобичах следобедния летен дъжд, зеления мирис на поляните и цвета на небето в шест и половина, когато облаците са все едно рисувани с четка на художник, който после е смесил цветове от най – хубавата си палитра, за да облече небето в прекрасна шарена тениска.
И някой ден ти обещавам, като минат няколко години, ще те отведа пак:
‘Там, където всичко беше във зародиш.
Там, където – подозирам – много тайно още ходиш.
Там, където моят двойник може би ще се обади.
Там, където бяхме млади… Там, където бяхме млади.’

Dec '09

истината ли?
за мен това лято е едно голямо приключение..

Получател: Най-невероятната най-добра приятелка на света!

19.07.2010г.

Понякога се събуждате сутрин без да подозирате колко страхотен ден ви очаква..
Вчера беше Денят! Ден на спонтанност, книжарници, кино, страхотно айс капучино с лед, снимки и..

Destination: Книжарница "Пингвините".
Прекарахме два часа вътре.. седяхме на малки дървени столчета, разглеждахме детски книги и комикси, докато навън валеше силен дъжд. Тайничко проучвахме конкуренцията, за да "бъдем като хората във филмите".. всъщност искаме малка хубава книжарница, идеята за която се роди от филма "You've got mail".
Книжарница, в която ще има хубави книги, картонени торбички, детски книги, които дори сами ще печатим, за да се уверим, че рисунките са хубави. Ще има маси и столчета /но меки/, и чай и.. нас. (:

Destination: Кино.
Имах големи колебания за споменаването на филма, но.. голяма работа!
Гледахме "Затъмнение". Не сме фенове, но обичаме да правим такива неща..
обожавам да ходя на кино с Дани.. и тихичко да се подиграваме на част от репликите на актьорите. :D
Тук има вероятност да бъркам, защото Дани не беше запомнила репликата така, но..
the extraordinary honour е безспорен победител.

Липсваше ми, best friend. {}

Обич: Аз.


Из. "Дневник, лято 2010."

11.07.2010г.

Тази нощ пътувахме към морето..
Беше около три сутринта, когато чаках семейство и приятели да пият кафе бензиностанция на пътя. Ядох кайсии и пих плодово мляко. Слушах Dirty Vegas и Dido.
Светлината беше невероятна.
Погледнах огледалото.. сетих се за Кийра Найтли.

Когато се разсъних небето беше невероятно! Питър-Панови облаци, Дани! <33
/мерси за звездичката, бу. ^^/


13.07.2010г.

06:00 a.m.
Слънцето току що се показа над водата.. има много особен розов оттеник, цикламено дори. Невероятно е! Писала съм за изгреви, но никога не съм се чувствала така..

Пясъкът е студен.. и влажен. Морето е тихо и гладко.. само от време на време ми се струва, че някой се гмурва. Обръщам глава на юг.. отново прилива.
Мама вижда раче.
"Снимай го! Виж, излиза от водата."
Аз снимам.. сутринта е хладна, но въздухът обещава. Благодаря. (:

Тръгваме си. Снимах японци! (: Бяха баща и син. Мъжът говореше български доста добре. ^^

Една жена помисли, че съм рускиня. (:
Мама реши, че е заради дрехите и вързаната на кок коса. "Приличаш на гимнастичка". Thanks.

Днес ще бъда нарисувана от художник. Мама каза, че ще остане страхотен спомен.. "Ще знаеш винаги как те е видял художник, когато си била шестнадесетгодишна." <33

Бележка: Днес лятото ми прекара вечер в лятно кино. (:


15.07.2010г.

07:08 a.m.
Беше невероятно!
Портретът и.. всичко, свързано с него.
Хората се тълпяха зад художника, снимаха.. а аз по едно врене се почувствах сякаш по-късно някой ще ме спре на улицата с думи като: "Хей, ти не си ли момичето, което рисуваха?"..
Понякога става неловко, но чувството е страхотно.. освен болките в гърба, всичко останало /дори и любопитните погледи, вперени в мен/ беше чудесно.
А портретът се оказа сполучлив. Много ми хареса.
За първи път в живота си бях неадекватна за повече от половин час.. толкова хубаво изненадана бях. (sun)


С най-добри чувства и изтощени пръсти: lullaby.
(:

За първи път от много време се чувствам.. не влюбена.
Това написах в 15:13 на оранжев лист от тетрадка.
"Три часът. В три винаги е твърде късно или твърде рано за всичко, което ти се ще да сториш."
/Жан-Пол Сартър/

**

"Пишете.. бъдете като Петя Дубарова! Пишете върху салфетки, тетрадки, чинове.. не говоря за пищови.
Просто.. записвайте мислите си, когато сте вдъхновени.
И ако ви звучи добре на вас.. не се интересувайте от начина, по който другите ще го приемат.. ако искат нека не го харесат.
Замразете тези мисли, запазете ги.. прочетете ги след два часа и дори да не ги харесвате тогава, поне ще знаете това.. защото иначе ще ги забравите съвсем. Записвайте, драскайте по две изречения.. просто за да сте сигурни, че ще запомните мислите си."
/Славов/

**

Чувствам се сякаш не искам да оставя молива..
Просто обожавам начина, по който се съчетават лилавият цвят на блузата ми, особено зеленият молив и цветът на хартията.
Следобедът има вкус на портокалов сок и шоколадови бисквити.
Всъщност.. на математика също.
16:09 - още минута от голямото междучасие.. Звънец.
Отново математика..

Напоследък си мислех за възможностите, от които не съм се възползвала, за щастливите случайности, които някак нарочно не случайно съм пропуснала.. изобщо за всичко, което не съм направила, защото съм се страхувала..
Някой някога е казал, че добрите момичета си водят дневници.. лошите просто нямат време за това. Аз.. аз просто искам да живея така, че да запомня живота си.. без значение дали ще го опиша. /брук дейвис/
А всъщност.. аз съм едно от онези момичета, дето прибират спомени в кутии и запазват щастливи моменти в кафеникавите страници на голям тефтер.
Почти всяка песен ми напомня на начина, по който съм се чувствала, когато съм чула мелодията за първи път.. или за начина, по който слънцето е залязвало същата вечер.
Не знам защо, но повечето песни неизменно имат дъх на залез..
Лято е.
Капризно, студено, дъждовно, но все пак.. лято.
Точно сега си мисля как искам да направя нещо невероятно, за да направя лятото незабравимо.. ей така, да му сложа запушалка и да го скрия някъде.
И когато през зимата ръцете ми са премръзнали, а шапката и шала отново отстояват мнението си, да отида при моето лято и просто да му кажа, че го обичам.
Точно както момченцето от „Вино от глухарчета”, което беше специално, защото беше единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка в кибритена кутийка.. и то посред лято.
Повечето песни имат дъх и на лято..

- знаете ли колко пъти исках да си тръгна, сър? по дяволите, знаете ли колко много пъти бягах? ..
просто имах нужда.. за секунда, две, да бъда себе си съвсем сама. да седя в снега и да ям сладолет, да се смея сред купчина оранжеви кафяви червени и жълти листа, да лежа по гръб в лодка по средата на езеро, докато малки капчици се борят с убежденията ми, че има пълно спокойствие, да тичам през тревата или да скоча с парашут от ръба на.. нещо.
и винаги търся ръба.. защо?
защо, когато бягам, никога до никъде не стигам?..

отново си мислех за теб.. толкова странно. може би не трябва. но кой закони за това издал е? кой е казал, че не бива.. и нима някой би ме спрял.. нима някой знае? кой си ти, коя съм аз.. кои сме ние двама? ако ти разкажа приказката, ще повярваш ли и би ли искал.. да си до мене?

имало някога едно глупаво момиче.. объркано, странно, отчасти забавно. разбира се, в приказката има и момче.. смел и поетичен. у него имало нещо, което тя никога не била срещала. но като герои във всяка трагедия (забавна, трябва само да отбележа).. тя се оказа глупава и твърде млада, непознати й бяха много неща.. тя видя хубавото в него, смея да кажа, малко късно. уплаши се, мисля, от промяна.. от възможно отчуждаване между тях двамата. отричаше смело всяка нова мисъл за него..
понякога обаче се чудеше какво би било иначе.. може би знаеше, че ще бъде прекрасно.
понякога виждаше в него това, от което имаше нужда. истината ли искате да кажа.. тя знае, че ако й потрябва удобно рамо и няма никой наоколо, той би бил там заради нея, въпреки че никога не се е случвало и той не е произнасял тези думи на глас. веднъж й трябваха усмивки, но в този момент не можеше да каже на никого защо. а той беше там.. тя не знае дали той се е чудил за причината, но той беше там. той й подари хиляди усмивки.
тогава тя разбра, че са приятели. знам, че може би ще прозвучи изтъркано или прекалено като история от филм.. но, представи си това: момичето харесва момче, което я забелязва, но независимо разстоянието между двамата, той винаги е прекалено далече и достатъчно близо, за да я нарани. момичето е тъжно, объркано и т.н.. не знае дали трябва да бяга от мислите си и подобни сценарийни редове. тогава, когато е най-тъжна, се появява той.. ако искаш и на бял кон, и й показва една прекрасна страна на нещата. той знае как да й каже: просто плувай! той е достатъчно голям и достатъчно малък, за да се забавляват с истории, подходящи за малки деца. а тя.. тя е глупаче, което понякога се държеше като пълен идиот; което понякога пренебрегваше без да осъзнава. и също така.. може би заради нея, двамата се отчуждиха. сега пак се усмихват един на друг, но едно топло лято застана между тях и.. не заличи спомените, просто отдалечи приказките. те май пораснаха малко, но мисля, че още могат да се смеят на приказки.. тя поне вече е по-добра, а той.. той и преди беше добър.. (можеше дори да напиша прекрасен).
важното в историята е, че той знаеше за глухарчетата, а тя не се чувстваше глупаво от това. независимо колко нелепи за възрастта си неща говореше в негово присъствие и колко невъзможни неща му споделяше понякога, той никога не й се смееше за това. може би наистина тези двамата са достойни да бъдат герои в книга..

е, кажи ми, ако някой ден ти кажа всичко това, ще поискаш ли да си до мен?

Отдавна беше, откакто написах последното писмо.
Не съм променена, не съм те забравила. Ти си тук, в малкото листче в ръката ми, в мириса на книгите ми и звука около мен. Просто си много далечен…. Странно чужд. Къдриците ми забравиха допира на ръката ти. Очите ми забравят и лицето ти. Пазя снимки, но нали знаеш, хората всеки ден се променят. Изгубила съм няколко променени стотни от лицето ти.
Липсва ми гласът ти. Телефонът е лъжец. Липсват ми думите ти. Вече не пишеш на хартия…. Електронните писма, които си написал, казвайки че си добре не са достатъчни. Печатните букви лъжат. Когато пишеш на ръка поне разбирам какво наистина се случва…. Докосвам страницата и разбирам колко си ядосан. Поглеждам разкривените буквички и знам дали наистина всичко е наред.
Виждам подписаното с любов хартиено приятелче и му вярвам. Но ти забравяш това в писмата, за които не тичам до пощенската кутия на двора.
Липсва ми светлината в очите ти, докато седя сгушена в топлото рамо и гледам слънцето, сгушващо се в любимия си.
Помниш ли вечерта, когато ми каза, че приличам на него. Аз прошепнах: замълчи, слънцето обича своите любими, те са много. А аз обичам теб за хилядите слънчеви вълни. А пък и приличам повече на дъжда.
Липсва ми вятъра, дето прави прическата ти смешна.
Липсва ми погледът ти, докато четеш книги.
Липсваш ми целия.
Почти забравям всичко. Кажи ми нещо откачено. Нещо, което не би казал на друг…. има ли още неща, които се нуждаеш да знам? Кажи ми, че има къде да се хвана.
Прошепни, че мога още във тебе да вярвам…. Направи нещо, не просто те моля.
Повярвай, трябва, за да мога да продължа да се боря със цялото това отчуждаване.
„Нещо направи веднъж, за бога!
Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”...
Иначе не знам дали ще мога
утре пак така да те обичам.”

Да те чакам ли, принце? Има ли смисъл, честно кажи ми….
Ще бъда силна, обещавам! Няма да плача, ще вървя и полека, парче по парченце, ще покоря света….